Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и че съществуват незаменими мигове (дни, часове, месеци, години) се отличава с проникновеност, която прониква до дълбините на времето, само такъв разбира уникалността на всеки миг, която нямаме право да жертваме за нещо друго или пък да я убиваме. С времето си нямаме основание да постъпваме произволно, още по-малко пък капризно, от нас се иска да го разбираме, да му даваме неговото, да не се отказваме от шансовете на всеки наистина неповторим миг и пр. — тоест да се възползваме в пълна степен от свободата си. Затова

включването в собствената динамика на „аз-времето“

(неразкъсваемата връзка на конкретния Аз с времето, родено в неговите гърди) е главното дело на живия човек, опитващ се да улови решаващия миг: един миг е решаващ в зависимост от решителността на човека, на способния да решава сам свободен човек. Ясно е, че ако „проспим“ някой решаващ миг, ние се оказваме в една следваща, още по-безнадеждна ситуация, в която изпуснатото не може да се върне, а новите възможности изискват още по-решително проблематизиране и включване (за да се навакса и възмезди пропиляното без смисъл), тоест изискват сериозна промяна най-напред в самия себе си. Оттук можем да съзрем фаталната обреченост на оня човек — а такъв може да бъде всеки един от нас, никой не е застрахован и от едно такова бъдеще — който чрез отказа си от проблематизиране на своите жизнени ситуации (в единството им с тяхната времева основа) е предизвикал истинска „лавина“ от проблеми ; лавина, която в един бъдещ миг и ден може — ако не се промени нищо — да го смаже под огромната и непрекъснато нарастващата си тежест. Трябва да очакваме, че

всеки пропуснат миг по-късно ни отмъщава

без жалост. Ние нямаме право да се оправдаваме — както обикновено сме склонни — с това, че ситуациите били „такива и такива“ и „затова“ не сме успели да се включим ефективно в тях, а също и да ги овладеем (което е неизбежно, щом като сме се оказали извън почвата на живото и навременно проблематизиране и разбиране!). В крайна сметка всеки ще разбере, че за всичко случващо ни се сме виновни и отговорни единствено ние, никой друг, само аз отговарям за това, което се случва на мен самия — и тук никакви оправдания не могат да ми помогнат, те са просто неуместни. (Склонните да дават обяснения и оправдания хора всъщност са несвободни и безотговорни; свободният човек не се оправдава, а само търси вината пряко в себе си: тя никога не е „около“ нас за да можем да си я подхвърляме един на друг!). От друга страна „най-невинни“ обаче са тъкмо ситуациите, в които сме попаднали, това е съвсем разбираемо: ситуациите на всички хора общо взето са аналогични (изключително рядко може да се появи „уникална“, несрещана друг път от никой човек ситуация), но винаги наистина уникални са решенията.С други думи казано, изходът за всеки човек от обичайните, „ординерни“ жизнени ситуации винаги е необичаен, „неординерен“, дори уникален и безподобен, тук пълно съвпадение не съществува тъй като срещата на изцяло различния човек с нещо устойчиво винаги поражда различие. (Но ако не сме достатъчно различни, то вината си е в нас: могли сме да бъдем, но не сме го пожелали!) За да сме неудовлетворени от развитието на определена ситуация означава, че нещо зависещо от нас не е направено както или когато трябва (съобразно неговото естество, истина и времевост), а това от своя страна значи, че начинът на проблематизиране е бил неефикасен и ненавременен, което е довело до пропускане на решаващия миг; в един миг сме станали нерешителни, загубили сме готовност за действие според себе си, не сме решили нужното ни, сбъркали сме нещо в решението си. Точно това задвижва или ускорява лавината от нерешени проблеми и пропуснати шансове, която грози да ни смаже някой ден ако си останем все същите. В един миг сме обрекли себе си на бъдещи проблеми и зависимости поради неадекватна реакция или неадекватно разбиране на текущия пред очите ни проблем, т.е.позволили сме да ни убегне

„живостта на посоката“, нейната съдбовност