Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

11.1. „Живеейки не с времето, от времето не се боиш“. 11.2. Праизворът, от който изтича „сега“. 11.3. „Времето е трагичното“, „необратимо и прекалено късно“, „вечната отминалост“. 11.4. Непресекващата никога времевост. 11.5. Екзистенциалните неудобства. 11.6. Времевите стереотипи и съзнание. 11.7. „Обвеяната от хлад вечност“. 11.7. Битийна преизпълненост на живота в измеренията на вечността. 11.8. Какво е човекът без неговото „да бъде“? 11.9. Бъдещето ни сродява с битието. 11.10. Преследвайки бъдещето. 11.11. Животът, преживян само като време, е несъвършен. 11.12. Човекът не може да се откаже от бъдещето. 11.13. „Стълбицата на времето“, водеща към вечността. 11.14. Съдбоносният избор. 11.15. Пагубният нагон към разрушението и смъртта.

„Времето! То се простира във всички съществувания. То шествува като първи бог… От времето е изпратено и съществува всичко, което е било и което трябва да бъде.“

Това е мисъл от Атхарвавада, в която се възхвалява времето именно като първи бог, сътворяващ всичко съществуващо; на времето дължим всичко — което е било, е и ще бъде. Да се поставя времето на най-висок пиедестал е обичайна склонност на човешките същества, имащи предимството, че могат да си дадат отчет за неговия жизнен смисъл. Но Луций Аней Сенека, великият римски философ и възпитателят на Нерон (символа на неограниченото от нищо зло, искащо да бъде безсмъртно), е погледнал от друга страна на „проблема“:

„Всичко, което виждаме наоколо, ще бъде изядено от ненаситното време…“

Излиза, че времето поражда или дава съществуването, но то и безмилостно го „изяжда“ и унищожава — как е възможно това? Какъв е смисълът: разхитително да дава живот, но също така жадно да отнема и убива?! Ако е така, времето следователно ни държи в абсолютната си власт — как тогава можем да се освободим от неговите „лапи“, да се „изхлузим“ от безмилостната му прегръдка? Това, че сме времеви същества (същества, чиято същност е „времевостта“, чистото траене у нас самите) значи ли, че сме обречени единствено на времето? Тази обреченост на човека на неумолимия ход на времето може ли да бъде победена — или поне смекчена? Времето ли разполага с нас или ние разполагаме с времето — можем ли да поставим и така въпроса?

Руската поетеса Марина Цветаева (на поетите е дадено най-ясно да разбират живота) е написала в спомените си по повод на среща с познат човек:

„Срещнахме се с него като че ли се бяхме разделили вчера.

Живеейки не с времето, от времето не се боиш

Времето не влиза в сметките ми; ето го цялото ми отношение към времето.“

Какво означава това, как се постига — да бъдеш независим от времето, да не се боиш от него? Как да изключим от сметките си тъкмо времето, какво тогава ще дойде на негово място? Може ли изобщо да се живее „не във времето“ — или това е някакъв абсурд? Ако живеем не във времето — къде живеем тогава и живеем ли изобщо? И, накрая, времето,

праизворът, от който изтича „сега“