Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

(по думите на Едмунд Хусерл) — случва ли му се някога да спре, ако спре, как тогава ще съществува това някога, в което времето е спряло? Може ли нещо съществуващо, едно „аз“ или съзнание да съществува никога — и все пак да съществува, макар и по крайно особен начин? Ако „премахнем“, успеем да елиминираме времето с всичките му моменти „сега“, то какво ще дойде на тяхното място: нищото или „нещо друго“? Човекът е живата връзка на поредицата от мигове, всеки миг се преживява като такъв само от нечие съзнание; без последното мигове не съществуват, не могат да съществуват (ако го нямаше окото, което миг-ва, няма го и мига. Моето съзнание партикулизира, „накъсва“ и разделя на дискретни части (мигове, моменти, периоди) потока на времето, и същевременно ги свързва в последователност, насочена към посоката, която аз самият определям: към моето бъдеще, по-скоро към онова, което аз ще бъда (защото силно съм го искал — до степента да му придам битие, да се ангажирам с него така, че да го сътворя). Следователно ако „времето не ме интересува“ или пък ако „бъдещето не влиза в сметките ми“, то това значи, че аз имам абсолютната увереност, която ясно ми говори, че вече съм в автентичното бъдеще, което изобщо мога да искам — при това не само в едно, а във всяко бъдеще. Това означава, че аз вече съм в бъдещето, което съдържа всичките ми перспективи, с други думи казано, „аз вече съм постигнал себе си“, „аз за себе си повече не съм загадка“ и пр. Тази коренна промяна на отношението към времето, носеща в себе си кардинално различно отношение към самия себе си — което именно ме „извежда“ извън времето и ме „слага“ в някакво друго измерение на съвършено различното съществуване в сравнение с това, което изобщо познавам — се налага да бъде изследвана. Надеждата е, че едва когато погледнем на времето от позиция, поставяща ни извън самото време, то едва тогава ще ни се удаде да разберем автентичния му смисъл: бидейки „във“ времето, на нас не ни се открива дълбоката му същина, гледната точка не позволява, хоризонтът е прекалено стеснен. По същия начин в гората, сред дърветата, ни се удава да видим само дървета, но не и „гората“; когато излезем от „гмежта от дървета“ или пък се качим на по-високото, то едва тогава гората изпъква в цялата си пъстрота; същото трябва да направим и във връзка с налагащата ни се сега смяна на ориентацията ни във „така и така течащото време“. Налага ни се да стъпим на място, от което можем да погледнем на времето в действителната му същност, в цялостния му смисъл.

Освалд Шпенглер пише така:

„Времето е трагичното: необратимо и «прекалено късно», вечната

отминалост“

Значи ли това, че „надмогвайки“ времето, едва тогава се откъсваме от вечната трагичност на съществуването? Нашата времевост ли ражда непрекъснато страданието и неудовлетвореността от „битието-сега“, от което не можем да се откъснем? Ето по този път от проблема за времето неизбежно се стига до темата за вечността. Докато се плъзгаме по повърхността на времето, ние сме времеви, т.е. „временни“ и смъртни, а също и преходни, тленни същества — значи ли това, че когато се „гмурнем“ в неговите дълбини, едва тогава ще открием вечността, а заедно с нея и безсмъртието, усещането за непреходност? Може ли живият и затова смъртен човек да постигне вечност и безсмъртие — ето го главният въпрос, съпровождан от един друг: как следва да съществуваме извън дадената ни непосредствено фатална обвързаност с времето? Казано накратко: как съществува неподвластният на времето,т.е. причастният на вечността човек? Има ли „сред нас“ такива хора?

Нека да започнем с нещо просто, но също така и… фантастично. Да си представим човек, който иска да живее вечно, по-точно казано — да живее един практически безкраен земен живот в някаква чудна, но и парадоксална

непресекваща никога времевост