Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

страстта на човека към съвършенство и цялост, подтикваща го към това да бъде вечно неудовлетворен от времевото си съществуване във всекидневието, неизразимата с думи носталгия на смъртните по „истинското, доброто, красивото и святото“, накрая, неуморното преследване на времето в търсенето на нещо неведомо и непонятно — всичко това може да бъде разбрано на основата на смисленото съотнасяне на „екзистирането тук-и-сега“ (в което е потопен човекът в своето всекидневие) с реалността на автентичното битие (животът като „такъв“, като живот във вечността), което така фатално не достига на живия, на пристрастения към живота човек. Във вечността и във вечния живот не съществува прекалено човешкото „да бъде“, даващо смисъл на земния ни живот, на тях нищо не липсва за да бъде желано и искано, в тях няма бъдеще, а само едно изпълнило всичко със себе си сега със съответстващата му удовлетвореност от съществуването, които ние не познаваме, но по които всеотдайно копнеем. (Но и това последното на мнозина е непознато поради прекалената им привързаност към временното, изменчивото, тленното, земното и телесното, която е заглушила и най-малкото предчувствие, че може да има нещо повече от тях.) Времето вътре в нас, времево-човешкото съществуване, тоталността човек-време или „битие-като-недостиг-на-пълнота“, е търсене на своето отрицание и надмогване чрез безкрайни опити за пренасяне в измеренията на застиналата вечност с нейната пълнота и пълноценност, които ние имаме като безсъзнателен, но точно затова така дълбок идеал за живот. В този смисъл с право е казано, че „човекът е нещо, което трябва да бъде надмогнато“ и дори победено, за което обаче предпоставката е преди това „самото то да достигне предела на своите възможности“ — за да има какво след това да отрича, надмогва и побеждава. Затова човекът, създаващ себе си, своята личност и същност — основана единствено на свободата — е едновременно колкото „строител“, толкова и… „разрушител“; за да се строи е потребно „празно място“, освободено чрез разрушаване на вече съграденото и чрез разчистване на останките; и в това двойнствено и с противоположни посоки действие остава само онова, което не може да се разруши, следователно е вечно, съдържа „искри от вечността“. Човекът като „възникнало и преминаващо същество“, тоест като времево и смъртно същество, ако загуби своето да бъде, губи заедно с това и надеждата да постигне живота — пълнотата на битието си. На непълноценно живеещото, но копнеещото по пълнотата същество неговото „да бъде“ и неговото „ще бъде“ („бъдеще“) е единствен шанс да срещне някога живота, а заедно с него и себе си, истината за самия себе си.

Какво е човекът без неговото „да бъде“?

нима не е ясно? Той е: нищо, копнеещо по „всичкото“ чрез своето „да бъде“…