Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

който те са склонни да насочват най-вече към себе си. Тази ирационална стихия се опитва да обсеби човешкото време, да го превърне в своя територия — противопоставяйки го на вечността. Точно тя ни нашепва непрекъснато: „Времето, мигът е единственото, друго няма, лови мига, вечността е фикция, единственият живот, с който разполагаме тук-и-сега, трябва да бъде изразходван без никакъв остатък — защото след него остава само прах и пр.“. Можем ли да отвърнем нещо на тези „привлекателни“ думи, от които мнозина са били съблазнени?

Раздвоен между тези две могъщи сили — животът и смъртта, нищото и битието — човек се чувства слаб, изоставен, захвърлен в съществуването, в края на което ни се струва, че стои единствено „озъбеното нищо“, смъртта. Можем ли да си помогнем, можем ли да променим все пак своята човешка орис, нима раздвоението ще ни терзае до последната минута?

Нека да се вслушаме в простите думи на гения, в тях е отговорът, който ни е потребен:

„Единствено от себе си зависим където и да сме, във всеки час. И щастието можем да намерим единствено в самите нас.“

(Гьоте)

12. Неудовлетвореност от настоящето

12.1. „Не аз, а времето е виновно“. 12.2. „Всяко нещо си иска своето време“. 12.3. Времето на младостта е любовта. 12.4. „На всяко нещо му идва времето когато душата го пожелае“. 12.5. Екзистенциалната динамика и психология. 12.6. Времето е тайнство, непризнаващо разсъдъчно третиране. 12.7. „Блажени са искащите невъзможното“. 12.8.Ограничаването е предпоставка за смисленото разпростиране. 12.9. Непроницаемостта за промени и различия. 12.10. „Прогонването“ на вечната неудовлетвореност. 12.11. Дължимата широта на жизнения хоризонт. 12.12. „Тържеството на човека над времето“. 12. 13. Драмата на живота ни се разиграва „пред“ декорите на времето.

На времето дължим всичко, в това число и… неудовлетвореността си от него. Тя има много измерения и разновидности: от непрекъснатите оплаквания че „времето не стига за нищо“ или че „прекалено бързо тече“, през неутолимото ни желание и копнеж да живеем в някакво друго, „прекрасно време на блаженство и спокойствие“, та се стигне чак до смътната надежда „да живея още веднъж“ някога или — ако това е невъзможно — поне „да се преродя в друго същество и в друго време“, теорията, която пребиваващият в недейно и като че ли небудно състояние Изток (Индия особено) е подарил на света. Изглежда неудовлетвореността от времето е особен заместител на неудобната за признаване неудовлетвореност от самия себе си — поради което демонстрацията на неудобствата, свързани с времето, е така разпространена сред човешките същества. На онези, които за свое оправдание понякога заявяват:

„не аз, а времето е… виновно“

трябва да припомним, че време извън нас не съществува, че ние сме „във“ времето дотолкова, доколкото сме „при“ самите себе си, т.е. пребиваваме единствено в своята субективност и че, следователно, с горните думи те без да искат и по обиколен път признават тъкмо собствената вина, мислейки си, че се… „отървават“ от нея. Времето е такова, каквото си го направил сам, то е неотделима част на избраното от теб съществуване, то не може да бъде различно ако не си му „помогнал“ да стане различно, следователно честността изисква да признаем пълната си отговорност за това в какво време живеем, какво време е наше (мое, негово…); какво е „направило времето с мен“ се определя единствено от това какво съм направил аз с него и т.н. Укорите към времето са признак на лицемерие и безчестие, те показват само колко струва оня, който си ги позволява…