Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Разсъдъкът и разсъдъчното отношение към времето и към живота никога не може да проумее как е възможно в едно и също време да стават много неща. На него му се струва, че или едното, или другото може да стане и да става в едно и също време, но не и двете едновременно. Разсъдъкът разпорежда: ако искаме да преуспеем в нещо, то това може да стане само ако се откажем от всичко останало. Доколко вредно е това разсъдъчно отношение към живота може да се разбере ако вникнем по-добре в смисъла на предлаганото. Например ако искаме да сме добри в ученето, то трябва да се съсредоточим само върху него, а всичко останало трябва да бъде изоставено и пожертвано, т.е. да не му се отделя никакво време. Много хора всъщност само това правят: жертват заради едно всичко друго и останало, „лишават“ се за да придобият напълно и истински поне едно достижение, опитват се да проявяват и да бъдат настойчиви в една такава едностранчива и чисто разсъдъчна „мъдрост“ (наричат го „здрав смисъл“, „здрав разум“ и пр., докато то си е просто един болезнено разраснал се разсъдък, задушаващ всичко друго за сметка на капризите си), а след това се чудят защо въпреки „рационалността“ си са били наказани, а не възнаградени. Защото, оказва се, печалбите от достигнатото съвсем не могат да покрият загубите от онова, от което сме се отказали — особено ако заради едно сме се отказали от всичко останало. По някакъв начин е станало така, че вместо концентрация на жизнената сила в една посока се е получило абсолютно неефикасно разпиляване на същата — и затова сме постигнали трохи вместо… „несметни богатства“. В едно такова по същество „бакалско“ или поне „аритметическо“ отношение към времето (имам днес пет свободни часа: вместо два да отидат за това, един за нещо друго и т.н. аз пресметливо, воден от мисълта да „надхитря“ съществуването, отреждам всичките пет часа само за едно, правейки си сметката, че „и утре е ден“ и тогава пак ще мога да проявя своя произвол) не отчита нещо изключително важно и решаващо: дали душата ми, а не само разсъдъкът, иска в своята цялост това, което съм си „наумил“. Ако всички други душевни сили са настроени враждебно към решението на ума (който именно прави подобни „сметки без кръчмаря“), то те разполагат с възможността да го провалят и така да отмъстят на ума, който си е позволил да ги пренебрегне без дори да се посъветва с тях. В крайна сметка се оказва, че съпротивата на душата (а тя е една цялост, никой поотделно не може да решава от нейно име — без да се е допитал до непрекъснато заседаващия „симпозиум“ на всички душевни сили) неминуемо води до неефикасност на „изпълнението“, до липса на желаната концентрация, а значи и до провал на замисленото, до липсата на някаква особена полза от моето „съзнателно решение“. Това означава, че аз — ако съм решил да уча през всичките тези пет часа, но душата ми не го иска и затова се съпротивлява — просто ще си „проседя“ над учебника или книгата без да науча нищо. Следователно можем да кажем, че

на всяко нещо му „идва времето“ когато душата го пожелае