Преследваният

— Мисля, че не ме чу. Или пък реши да не ми казва. Той не е длъжен да ми отговаря.

— С какво се занимава г-н Банди? Поне това мога ли да те попитам?

— Адвокат е.

— Американски адвокат в Тел Авив с двеста хиляди долара и ти не знаеш нищо по въпроса — каза Дейвис, — както и не си сигурна, дали работиш за него, а трябва да се върнеш горе при него.

Вратите на асансьора се отвориха. Докато излизаха във фоайето, той я хвана нежно за ръка:

— Защо не оставиш парите в сейфа и не дойдеш с мен в „При Норман“. Ако не искаш, не идвай, само че измъкни се от тази каша, в която си се забъркала. Става ли?

Тя поклати глава, като гледаше някъде през него и отбягваше погледа му.

— Не мога.

— Защо?

— Всъщност от какво има да се притеснявам. И аз не би трябвало нищо да знам. Разбираш ли? Така че как бих могла да ти кажа нещо?

— Притеснявам се за теб — рече Дейвис, — едва те познавам, а вече се притеснявам.

— Недей, моля те. Съжалявам.

— Ще бъда в „При Норман“ — повтори Дейвис. — Ако съм си тръгнал, остави бележка къде си. Става ли?

Начинът, по който в момента го гледаше, му харесваше. Мина му дори през ум, че може да промени решението си и да тръгне с него. Но Тали каза: „Благодаря ти, Дейвид“ и се отправи към рецепцията с дипломатическото куфарче. Той се загледа подире й, а гласът й все още звучеше в съзнанието му и си даде сметка, че тя за първи път бе произнесла името му.

Рашад седеше до Валенцуела. Дейвис и момичето се виждаха добре. Теди Кас беше в другия край на фоайето и разглеждаше някаква витрина, където бяха изложени ръчно изработени кожени изделия.

— Виж го само как гледа задника й — подметна Рашад — и сигурно си мисли: „Нещо такова няма да ми се отрази зле.“ Човече, и на мен също добре би ми дошло.

— Това е куфарчето, с което Банди слезе от, самолета — забеляза Валенцуела. — Какво рече, че носел пехотинецът?

— Онова, което носеше, сега не е тук — заяви Рашад. — Оставил го е горе. Пакет, увит в кафява хартия и чанта, на която пишеше „Морска пехота на САЩ“. Прилича на пехотинец, нали?

— Тръгва си — съобщи Валенцуела. — Лепвай се за него.

Рашад стана. Изчака, докато Дейвис излезе, и после тръгна след него. Валенцуела прекоси фоайето и отиде при Теди Кас, който се оглеждаше във витрината, а образът му се отразяваше между сандалите и чантите.

— Хареса ли си нещо?

— Всички тези неща тук са направени от камилска кожа.

— А стига, бе — каза Валенцуела, — като свършиш, ще се качим горе да поприказваме с адвоката.

ГЛАВА ШЕСТА

Мел Банди си взе душ в 823-а. Там щеше да бъде спалнята му. Когато вкарат дивана и хладилника в 824-а, тя щеше да му служи за дневна; за нея беше предвидил само едно легло, в случай че искаше момичето да му е под ръка. Не обичаше момичета да се въртят из неговата стая или да ползват банята му.

Беше си занесъл уиски в потъналата в пари баня и отпиваше по малко, докато се бръснеше гол пред огледалото на стената и чакаше да изсъхне. Трябваше да добие малко тен. Да свали и около дванайсетина килограма, най-вече от корема, където можеше да хване излишества с пълни шепи. Винаги си е бил малко пълен. Но на трийсет и осем години, казваше си той, не беше в по-лоша форма от половината в спортния клуб „Саутфийлд“. Ако си по-слаб обаче или си глътнеш корема, оная ти работа изглежда по-дълга. Чудеше се дали Розен спи с момичето. Чудеше се дали то беше модерно мислещо момиче по отношение на секса. Така че да не се налага да минаваш през куп глупости и да губиш време. Проклетата отпадналост след полета. Щеше да си легне. Тя щеше да влезе. Той щеше да й каже от леглото: „Сигурно си изморена от цялото това тичане насам-натам. Защо не си легнеш да си починеш?“

Мел излезе гол от банята.

Двама, които той никога преди не бе виждал, седяха в креслата до прозорците, всеки с питие в ръка а по-възрастният пушеше. По-младият, който носеше дълга коса, се беше ухилил.

— Боже мой, мисля, че някой е сбъркал стаите, а? Какво е това?

Стоеше гол, но не се намираше в спортния клуб където щеше да е нормално, а в хотелска стая. Искаше му се да изглежда спокоен, но същевременно му се искаше и да се закрие.

— Не, не сме сбъркали стаите — рече по-възрастният, — дойдохме ти на посещение.

— На посещение ли? Влизате ей така, а аз даже не ви познавам.

Той се оглеждаше наоколо за някаква дреха. Онези, които бе свалил, лежаха на пода до отворения му куфар.

— Познаваш ме — каза по-възрастният. Последва пауза и в това време Мел се наведе над куфара вирнал белия си задник към неканените гости. — Джийн Валенцуела, Мел.

Мел Банди подскочи все едно, че името го бе жилнало и побърза да си обуе панталона.

— Беше преди три години — продължи Валенцуела — ?

Мел се обърна, закопча се и като се насили да се овладее, успя да се усмихне.

— Бях във Федералния съд на Детройт. С Хари Манза.

— Да, разбира се, чувал съм името ти — каза Мел, — но не мисля, че сме се срещали преди.

— Не сме, доколкото си спомням твоят приятел беше, наел друг да го представлява пред Върховния съд — рече Валенцуела, — но ти работиш за него като юрисконсулт. Нали така?