Преследваният

— В кафенето.

Щеше да се види с „Главния“ — главен сержант Т. С. Кокс, да изпие чаша кафе с него и отново да му каже: „Да, мислил съм за преместване, но…“ и после щеше да добави:

— Да ти кажа ли истината? Не ми се остава, но и не ми се напуска пехотата. Разбираш ли докъде съм я докарал? Ако разбираш, обясни ми.

И преди да си заминеше завинаги, щеше да се погрижи някой да заеме мястото му — някой, който щеше да е съгласен да получава всеки шест месеца чрез АПП31 пакет със 100 000 долара в американски банкноти. Можеше да ги видиш, да се убедиш, че са пари, а не наркотик или фалшиви хартийки. Нямаше нищо незаконно в това да получаващ пари по пощата. Само че не трябваше много да любопитстваш, да се опитваш да разбереш например, за какво се използваха? Момичето и без това нямаше да каже. Хубаво момиче, с хубавичък задник. Трябваше да я опознае по-добре.

В парка „Индепендънс“, в каменна беседка, обвита с бръшлян, снимаха момиче в бяла сватбена рокля.

— Още една — рече Мел Банди.

Той стоеше до прозореца на хотелската стая, която се намираше на осмия етаж и гледаше надолу към парка.

— Какъв е този поток от булки?

— Много е популярно тук — каза Тали — сватбени снимки с цветя и дървета.

— А собствениците на кучета? Конференция ли имат, че всички кучета и стопаните им са насядали ей там в кръг на тревата?

Мел се обърна да погледне Тали, която стоеше между двете легла с телефонната слушалка в ръка.

— На управителя ли се обаждаш?

— Мисля, че портиерът е човекът за тази работа.

— Не ме интересува на кого ще се обадиш.

Тя започна да набира номера.

— Кога ще дойде пехотинецът?

Тали натисна вилката, за да прекъсне връзката.

— След около час и половина.

— Познаваш ли го добре?

— Не, виждала съм го само няколко пъти.

— От три години работиш с него, не излизате ли заедно?

— Преди него имаше друг пехотинец, когото използвахме. Замина си. Сегашният, Дейвид, мисля, че получава пратката за трети път.

— Какво му давате?

— Хиляда лири.

— Лири?

— Израелски лири.

— Това какво прави — попита Мел — около сто и петдесет долара, за да предаде един пакет? Той знае ли какво има вътре?

— О, да. Г-н Розен каза: „Нека види. Покажи му какво има вътре.“ Според мен, първият пехотинец си мислеше, че парите са за хашиш. Обясних му: „Няма да се захвана с нещо, което е незаконно.“

— А този пехотинец — рече Мел, — ако започнат да му се въртят в главата разни приумици?

— Не, г-н Розен му вярва. Той каза: „Не може да ги открадне. Ние го познаваме. Работи в посолството.“

— Пехотинецът знае ли кой е Розен?

— Не, това няма да му кажа. — Те срещали ли са се?

Тали поклати отрицателно глава.

— Г-н Розен не смяташе, че е необходимо.

— Или, че идеята е добра — добави Мел. — Ще се обадиш ли на управителя?

— Да, веднага — каза Тали.

Тя набра портиера, почака, рече: „Шалом“ и продължи на иврит.

Мел Банди я гледаше.

— Кажи му направо какво искащ. Няма нужда да му даваш обяснения.

Тали продължаваше да говори по телефона, от време на време казваше: „Кен, кен“,32 след което следваше поток от думи, придружени с ръкомахане.

— Не го моли, нареди му — рече Мел.

Той се отдалечи от прозореца и грабна слушалката от ръката й.

— Аз съм г-н Банди от стая 824. Искам двама мъже да дойдат да разместят мебелите. Искам едното легло да се изнесе оттук и вместо него да донесете канапе… диван, също и малък хладилник. Не, говоря ви за мебелите. Искам мебелите да се разместят. Разбирате ли? Едно от леглата, двойното, искам да бъде изнесено… Не, да се изнесе. Искам да го махнете. Много място заема. Искам да донесете едно канапе, диван… Господи — изсумтя Мел.

Той подаде слушалката на Тали.

— Обясни им какво искаме.

Късно следобед те седяха сами в кафенето на посолството — главният сержант Кокс разбъркваше сметаната и двете бучки захар във втората си чаша кафе, а старшият сержант Дейвис отпиваше от бирата си „Хайнекен“ направо от бутилката и се опитваше да обясни на Кокс докъде се бе докарал, нещо, което Кокс надали някога щеше да проумее.

Вече бяха говорили за нервността на Дейвис. Сержант Кокс беше казал, че ако се плаши от малкото време, което му остава, тогава не трябва да се уволнява. Каква беше датата в документите му за УВОЛНЕНИЕ? Двайсти април? И край? По дяволите, бе рекъл сержант Кокс, на Дейвис му оставаше страшно малко време. Двайсет и седем дни, считано от днес и една сутрин, като се събуди, благодарение на документа DD214 вече няма да е в армията… Такива ми ти работи.

Сержант Кокс се надяваше, че Дейвис е решил какво ще прави, когато се уволни.

— Не, нямам никакви планове. Но чувствам, че сега му е времето. Знам, че ако служа още четири години, ще получа някаква пенсия…

— Някаква! Ще получаваш половината от сегашната си заплата до края на дните си — каза сержант Кокс. — А ако служиш още дванайсет години, доживотно ще получаваш три четвърти от същата тази заплата.

— Знам, но ако остана — поне така го усещам, — после ще бъде много късно за каквото и да било.

— Например?

— Не знам. Но не искам да бъда пазач на банка. А аз така се чувствам.

— Защо да си пазач на банка?