Преследваният

Той вдигна телефона веднага след първото иззвъняване и рапортува: „Сержант Дейвис, първи пост… А, вие ли сте, как те? Да, мога да го донеса, щом свърши смяната ми.“ В говора му все още се усещаше следа от южняшки акцент, но беше на изчезване. „Ще трябва да се преоблека и да свърша някои неща, но след около час и половина ще съм при вас. Става ли?“ Той слушаше гласа на момичето, като същевременно гледаше в изпъкналото огледало над главния вход. В него се отразяваше цялото пространство зад сержанта, чак до заграденото с мрежа стълбище в дъното на фоайето. Когато някой слизаше по стълбите или искаше да се качи, дежурният на първи пост трябваше да натисне един бутон, за да отвори вратата в ниската метална мрежа.

Дейвис попита: „Значи хотел «Пал», а коя стая?… Добре, ще ви се обадя от рецепцията. Вижте, нали ви казах, заминавам в отпуск?… Все едно, че вече съм във ваканция. Остават ми още 20 дни и ще се поразтъпча тук-таме, преди да си замина окончателно. Не, точно това се опитвам да ви обясня, че щом свърши смяната ми, заминавам. Но преди това ще мина да ви оставя пакета… Добре, до скоро.“

Той прехвърли поглед от огледалото към главния вход и към войника от израелската охрана, който стоеше на пост до остъклените врати, изолиращи сградата от уличния шум, слънцето и праха. Фасадата на посолството приличаше на Дейвис на пет-етажна поща, върху която по погрешка бяха поставили официалния герб на САЩ, след като тя се намираше на улицата на един средиземноморски град. Отвътре посолството му напомняше за банка — фоайе с висок таван, излъскано и с климатична инсталация. А той, Дейвис, беше пазачът на банката. Когато посетител искаше да се види с нейния управител, Дейвис отваряше вратата, като натискаше бутрна.

Ако пък някой имаше определена среща, Дейвис първо се обаждаше горе и после му отваряше вратата. Или насочваше хората към читалнята, към паспортната служба. Понякога обясняваше на посетителя много учтиво: не, не можете да влезете и да кажете здрасти на посланика, освен ако нямате предварително уговорена среща. Някои от туристите, като влезеха, оставаха много учудени, че посланикът е заминал нанякъде, без да ги изчака, за да ги поздрави.

Да работиш като охрана в посолството се смяташе за добра служба.

Осемчасови смени в посолството и в резиденцията на посланика, разпределени между седем пехотинци, под командата на главния сержант Т. С. Кокс от Амарило, щата Тексас, на служба в армията от 22 години. Два пъти седмично военно обучение. Сто часа езиково училище — иврит (Дейвис знаеше около пет думи). Понякога трябваше да занесе някои документи в консулството в Ерусалим. Друг път да чака някого на летището Бен Гурион. Препоръчваше се спортуване за сила и красота и три мили бягане всяка сутрин около сградата на пехотата, която се намираше в Херцлия Питуах. (Сержант Уилард Мимс от Индианополис, щата Индиана, бивш пехотинец от елитните морски части, тичаше по десет мили всяка сутрин до Афека и обратно, с бронирана жилетка и кубинки. Дейвис казваше, „докато Уилард е тук, никой не може да се ебава с нас“.) Жилищата бяха хубави. Всеки разполагаше със самостоятелна стая в един блок в града, на една пряка от морето. Стаите бяха уютни и напълно уединени. (Сержант Грейди Мейсън от Форт Смит, щата Арканзас, имаше арабски килими, медна водопроводна тръба, която обаче не използваше, и дори картина на джамията в Омар, нарисувана върху черно кадифе от Дей-Гло.) Запасите, с които хладилниците бяха претъпкани, се състояха от бира „Макаби“29 и няколко кашона водка. За закуска — пържени яйца, картофи, бекон и палачинки. Униформата се сменяше на всеки два дена. На всеки единайсет дни — три дена почивка. Хубава служба.

Така казваха всички пехотинци в блока. Дейвис ги беше разпитвал всичките, по различно време, имало ли е случаи, когато едва са издържали. Всеки, след като се бе позамислил, бе отговарял, не, службата никога не е била лоша. Дейвис ги беше питал, ами когато бяхте десантчици? Не, и тогава беше хубаво: обикаляш разни столици, правиш си кефа с жени. А Виетнам? Всички бяха минали през Виетнам и всичките доста се позамисляха преди да отговорят: във Виетнам беше лошо, но не службата беше лоша, това просто беше част от службата. Част от какво? Част от служенето в морската пехота.

Когато поде същата тема пред главния сержант Кокс, той го бе изгледал с ирония. Как е възможно Дейвис да е в пехотата от шестнайсет години и да задава подобни въпроси. Самият Дейвис се питаше същото. От шестнайсет години той непрестанно търсеше добра служба. (Беше в Парис айлънд, в Люджин, в продоволствения център на Филипините, обиколи Средиземно море като десантчик, беше в Гитму, Барстоу, Калифорния, беше във военноморската бригада на 3-та морска пехота в Мактуреус на о. Окинава и в 3-та морска пехота във Виетнам!) Сега беше в края на четвъртото си назначение и още не беше намерил добрата служба.30

Сержант Мимс, на когото работата му днес беше да обикаля насам-натам, спря при първи пост.

— „Главният“ иска да те види, преди да изчезнеш. Дейвис кимна.

— Той къде е?