Преследваният

Колата беше сив мерцедес. Тали настоя господин Банди да седне отпред, за да може да вижда по-добре, но Мел определи местата: той и Тали ще седнат отзад. Така щеше да вижда всичко, което искаше, момичето щеше да е до него, а и щяха да могат да си поговорят, без другият да ги чува. Но почака с разговора, докато не излязоха от летището и не поеха към Тел Авив през голите поля.

— Чувала ли си се с него, откакто говорихме по телефона?

— Не, не се обади нито снощи, нито тази сутрин — рече момичето. — Не знам къде може да е.

Мел Банди я погледна — изглеждаше наистина загрижена — и се запита, дали не е влюбена в Розен. Защо пък не? Тя работеше за него. Вероятно печелеше повече от която и да е секретарка в Израел. Ако наистина беше само секретарка.

— Не можеш ли да му се обадиш?

— Опитах на три места, нямаше го.

— Той знае ли кога трябва да си вземе парите?

— Да, разбира се. Утре, на двайсет и шести март. Винаги ги е получавал на двайсет и шести март и на двайсет и шести септември.

— Кога го видя за последен път?

— Беше… преди седмица, в Натания. Искаше да изпрати някои писма.

— В Натания? Какво е търсил там?

— Не знам. Може да е искал да поплува в морето.

— Или да хване някое гадже. В онзи хотел ли беше отседнал?

— Не, в друг, не знам защо е бил в хотела, който изгоря — отвърна Тали. Представи си сградата в пламъци и изскачащите от дима хора. — Донесохте ли вестника със снимката?

Мел вдигна куфарчето от пода върху коленете си, отвори го и подаде на Тали една папка.

— Нашият герой — рече Мел — виж дали ще го познаеш.

Тя извади от папката вестникарски изрезки, прегледа статията от първа страница на „Детройт Фрий Прес“, прехвърли другите и се загледа в снимката от информационната страница, във фигурите, загърнати в одеяла, и в голия до кръста брадат мъж със светли панталони.

— Да, тук прилича на израелец — каза Тали, — но за мен няма съмнение, че е г-н Розен. Тази снимка не се е появявала в тукашните вестници.

— Комуникации — отвърна Мел Банди, — имате я във в-к „Таймс“, в „Чикаго трибюн“, в детройтските вестници, може и останалите вестници да са я публикували. Розен се излага на показ, а даже не го знае.

— Той от Натания ли ви се обади?

— Мисля, че така спомена. Но беше — как да кажа — разтревожен, паникьосан. Изплашен до смърт. Виждаш ли, аз вече имах резервация. Казах му да почака и да ми се обади в сряда, късно следобед в хотел „Пал“ в Тел Авив, за да оправим нещата.

— Значи и без това щяхте да идвате?

— Миналия месец му съобщих, че ще дойда по някое време през март.

— Не знаех — рече момичето.

Тя си бе помислила, че г-н Банди, адвокатът на г-н Розен пристига тук, защото някой се бе опитал да убие г-н Розен. Друга причина за идването му досега не й бе известна. Но не искаше да го пита. Той изглеждаше изморен и омаломощен от жегата, даже при климатичната инсталация в колата.

— Във вестниците нищо не пишеше за човек, който да е стрелял по някого — каза Тали. — Ходих в Натания, но не открих в кое кафене се е случило. Разбрах само, че е напуснал хотела.

Когато стигнаха до кръстовището с магистралата, те поеха по едно платно, което завиваше пряко към Тел Авив, минаха край зелен пътепоказател със стрелки и имена на градове, написани на иврит и на английски — Петб Тиквб, Рамала, Тел Авив и край редица войници, които чакаха на стоп; момичета с къси военни униформени поли и млади мъже с бръснати глави, някои въоръжени с автомати.

— Колко път има? — попита Мел.

Тали го погледна въпросително:

— До Натания ли? Според мен надали е останал там.

— Не, до Тел Авив.

— Ами… още двайсетина минути.

— А парите? Човекът получил ли ги е вече?

— Получил ги е вчера — рече Тали, — ще се обади, щом стигнем в хотела.

— Накарай го да ги донесе колкото може по-скоро.

Тали се поколеба, като се чудеше дали е редно да задава въпроси.

— Лично ли искате да ги предадете на г-н Розен?

— Не знам още — отвърна Мел, — нека видим как ще потръгнат работите.

Чернокожият мъж, застанал до отворения багажник на БМВ-то, направи знак на двамата американци, които тъкмо излизаха от летище Бен Гурион, всеки с куфар и малка чанта, да побързат.

По-възрастният от двамата, който много приличаше на бивш професионален играч на американски футбол и настоящ треньор, беше Джийн Валенцуела. Очите му, присвити заради блясъка на слънцето, шареха между бялото БМВ и потока от коли вдясно, напускащи аерогарата. Валенцуела беше късо подстриган, а спортната му риза беше разкопчана и краищата на яката, подаващи се изпод карираното спортно сако, сочеха към раменете му.

По-младият, Теди Кас, беше дългокос и от време на време прокарваше пръсти през кичурите си. Имаше широки рамене и тесен ханш. Краищата на ръкавите на златистозелената му риза бяха леко завити. Теди Кас рече:

— По дяволите, можехме всичко да си донесем. Всичко, което би ни потрябвало.

Чернокожият ги пришпорваше:

— Хайде, хвърляйте нещата вътре. Онези вече потеглиха.

Валенцуела пристъпи към него и попита:

— Видя ли колата им?

— Син мерцедес. И едно маце с хубав задник се качи вътре.