Преследваният

Той видя бялата кола да минава, движейки се към плажа. Караше я арабин? Възможно беше, но не и нещо, което се случваше всеки ден. Арабите обикновено ходеха по улиците, разни старци с шалове на главата, наречени кафийе23 и с изпоцапани стари дрехи, вехти сака, които никога не са били почиствани. Този в колата носеше традиционното кафийе — бяло на черни черти, които придаваха на плата сивкав цвят, а двойна черна лента го придържаше към главата.

Бялата кола зави наляво и пое по колелото около парка към отсрещната му страна, може би шофьорът търсеше нещо или пък не знаеше накъде да кара. Розен вече можеше да види предницата под ъгъл, типичната за БМВ-то решетка БМВ, и то най-скъпият модел, които струваше в Израел приблизително 30 000 долара, а може би и повече. Арабин, който кара скъп немски автомобил тук, в Натания, един скъп курортен град!

Розен запали цигара, като държеше БМВ-то под око, очаквайки го да дойде към онази част на колелото, където се намираше той. Когато минеше покрай него, щеше да се опита да разгледа арабина. Не беше нащрек, беше само любопитен; пък и нямаше какво друго да прави. Той чу как БМВ-то от другата страна на парка набира скорост.

Сигурно щеше да продължи и да се гмурне в главната улица, оставяйки плажа зад себе си.

Но то не продължи. Зададе се към неговата част от колелото. На втора скорост. Розен чу воя на двигателя. Чу и свистенето на гумите, БМВ-то идваше по колелото право към кафенето. Розен се беше вторачил в широкото предно стъкло и в решетката, като си мислеше, че е крайно време арабинът да спре, но в същото време разбра, че тъмнокожият човек, впил поглед право в него през предното стъкло изпод кафийето, няма намерение да завива. Розен бутна масата и излетя от стола си. Зърна собственика вътре в кафенето и израза на лицето му, но нямаше време да се оглежда. Вече беше достигнал пътеката между масичките и кафенето, когато БМВ-то скочи на тротоара, помете първата редица маси, продължи навътре, помитайки и част от втората редица, преди колата да спре и тъмнокожият човек с кафийето да излезе, закривайки долната част на лицето си с шала; той измъкна голям военен револвер „Уебли“ изпод сакото си, насочи го и се прицели в Розен, който вече беше вътре, докато собственикът в това време се бе хвърлил по очи на пода, покрит с линолеум. Арабинът, се затича към задната част на заведението между бара и редицата маси и стреля с тежкия си пистолет. Стреля още веднъж. Придържайки го с лявата си ръка, той бързо стреля още три пъти, преди Розен да успее да се измъкне през една задна врата и да я затръшне след себе си.

В кънтящата тишина мъжът, с преметнатия през лицето арабски шал, за момент остана втренчен в кафенето, може би търсеше някакво решение. После погледна надолу към собственика, който лежеше на пода с лице, скрито в шепи. Мъжът с арабския шал хвърли поглед към тротоара по посока на магазините, където продаваха ориенталски килими и украшения; там тротоарът минаваше под свода на улична арка, а под нея сега се бяха насъбрали хора и зяпаха към кафенето. Той влезе в БМВ-то и се измъкна от заведението, повличайки един стол, който се беше закачил за предната броня; удари рязко спирачка, натроши стола, след което се стрелна бързо напред с ревящ двигател, взе завоя към източната търговска улица и изчезна.

Собственикът на „Акапулко“ се попривдигна на ръце и колене, погледна към улицата, после се изправи на крака и отиде към телефона зад бара. Не — спомни си той за клиента — първо да види какво става с него; забърза към задната част на кафенето и отвори вратата с надпис „тоалетна“.

Розен се беше сврял в тясното помещение с гръб към стената. Чуваше се шум от течаща вода, казанчето беше развалено.

— Отиде си — каза собственикът.

Розен го изгледа с толкова странен поглед, че собственикът, изплашен и объркан, не разбра дали го беше чул.

— Онзи човек, арабинът, си отиде.

Искаше му се да каже на Розен още нещо и да го пита за някои работи, но думите му идваха само на иврит. Накрая рече:

— Защо той искаше да направи това? Арабинът. Да те убие.

— Той не беше арабин — отвърна Розен.

Собственикът се опита да поговори с него и да го накара да остане, докато извика полицията. Но това беше всичко, което Розен каза преди да излезе:

— Той не беше арабин.

Еди Бродер, с ризата и якето на Розен в големия си куфар и с паспорта му в чантичката си — толкова възбудена и нетърпелива, че едва се удържаше на едно място — взе такси от Тел Авив обратно до Натания и плати за пътя сто и двайсет израелски лири, почти двайсет долара.