Преследваният

Заслужаваше си, за да пристигне във „Фор сийзънс“ малко след един часа, навреме, за да обядва с новия си приятел. Боже, гореше от нетърпение все едно, че беше на двайсет години, но и се тревожеше. Дъщерите й нямаше да одобрят. Те нямаше да разберат как една майка може да има такива чувства. По щяха да го харесат. Той беше нежен, мил, забавен. Не беше толкова търпелив, за какъвто се мислеше. Усмихна се, като си го представи по наполеонки, как търсеше цигари и гълташе корема си, поглеждайки се в огледалото. (Беше й казал, че е на четирийсет и пет, докато според паспорта му беше на петдесет.) Прояви обаче голямо хладнокръвие, когато цялата сграда бе обгърната в пламъци, знаеше точно какво да прави и успокояваше всички, докато ги водеше през дима. Чудесен беше. Може би дори съвършен. Но тя нямаше да гледа много напред и да започва да си фантазира за бъдещето. Не, както би казал Ал Розен, отпусни се и остави животът да си тече.

Портиерът я попита дали ще отседне. Тя му каза само да остави куфарите някъде, защото засега не знае и се отправи към вътрешния телефон да се обади в стаята на Розен. Никой не отговаряше.

Бързо отиде до ъгъла на фоайето, откъдето се виждаше басейнът. Нямаше го и там. Не беше и в бара, нито пък в ресторанта зад бара.

Тя попита на рецепцията дали г-н Розен не е оставил съобщение за г-жа Бродер.

Администраторът каза:

— Г-н Розен ли?… — и докато се обръщаше към клетките с номерата на стаите, някаква израелка, в която Еди разпозна екскурзоводката на „Егед Турс“, застана на рецепцията и избърбори нещо на иврит. Мъжът се спря, за да отговори. Екскурзоводката го подхвана и го засипа като картечница с думи на иврит, изричани на висок глас. Когато мъжът се извърна, Еди отново попита:

— Г-н Розен? Оставил ли е съобщение?…

Мъжът отиде до гишето на касиера, върна се с някакъв лист хартия и заговори на екскурзоводката, която вече беше бясна и започна почти да вика на равнодушния администратор.

— Г-н Розен? — потрети Еди, овладявайки се с усилие. — Искам да знам, дали е оставил съобщение за мене, за г-жа Бродер.

Мъжът я изгледа за момент с безизразно лице:

— Г-н Розен? А, да, г-н Розен — каза той. — Изнесе се. Мисля, че беше преди около час.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Мел Банди каза на красивата израелка с дънки и блуза, под която не личеше да има сутиен:

— Всъщност, самолетът пристигна десет минути по-рано на Бен Гурион. И какво правят, свалят те от Боинг 707, натъпкват те в някакъв автобус заедно с всички останали, където седиш и чакаш петнайсет минути, за да си наваксат. Как позна, че аз съм г-н Банди?

— Попитах стюардесата — рече момичето. — Тя ви посочи.

— Ти си Аталия, нали?

— Да, или Тали, както ми казват — усмихна се тя. Имаше хубава усмивка, хубави очи и лунички. — Пишехме си от време на време, а ето че сега се срещаме.

— Имаш хубав акцент — заяви Мел Банди. — Хубава си. — Той надзърташе в деколтето на блузата. Вътре нямаше много, но беше изящно.

Момичето беше двайсет и една годишно, наскоро уволнило се от израелската армия, много умно, но с невинен вид, говореше арабски, а също иврит и английски. Не приличаше на еврейка.

Младежът с нея също не приличаше на евреин. Изглеждаше като арабин, или поне отговаряше на представата на Мел Банди за млад арабин, с мустачките и буйната му къдрава коса. В останалото — дънките, чиито краища се влачеха по земята, и разкопчаното яке от изкуствена материя, нямаше нищо особено. Казваше се Мати Харари и беше от Йемен; можело да му се вярва. Но Мел беше срещал доста подобни физиономии в детройтските съдебни архиви. Бял или тъмен, щом е йеменец, всичките си приличаха и все бяха обвинени в някакво джебчийство.

Мел носеше куфарче от крокодилска кожа. Посочи към багажа си с червени и зелени етикети по него, който тъкмо пристигаше в чакалнята по конвейерната лента. Слабичкият йеменец взе двете чанти, като разгони на иврит носачите, а Тали се усмихна и каза нещо на двамата израелски митничари, които ги пуснаха да минат. Това беше всичко. Мел се учуди. Навън, докато чакаше пред летището Мати Харари да докара колата, той каза:

— Мислех, че тук има силна охрана.

— Знаят, че преди да пристигнете са ви проверили, в Ню Йорк или в Атина. — Тали сви рамене. — Нали разбирате, ще го направят само, ако им се сторите подозрителен.

— Доста е горещо тук.

— Да, приятно е, нали?

Мел се потеше в летния си сив костюм. Следващите няколко дни щеше да внимава с алкохола и с този кашер24 с кисел крем — и без това не му харесваше, така че може и да успее да свали около пет килограма. Проклета риза, беше залепнала за тялото му — той разхлаби сребристосивата си вратовръзка и разкопча яката. И тези гадни панталони, толкова бяха тесни. Даде на Тали куфарчето си, свали сакото и като го държеще пред себе си, оправи панталоните си. Искаше му се да свали някъде към дванайсет килограма. Не беше и помислял, че ще е такава жега. По дяволите, когато напусна Детройт там валеше сняг.