Преследваният

— В нашата посока ли са? — попита Теди Кас.

— Мой човек — рече чернокожият, — винаги можеш да избираш между четири посоки. Възможно е да отиват в Ерусалим. Възможно е да отиват на север или на юг. Трябва да разберем.

В БМВ-то, което вече напускаше аерогарата, Теди Кас още не можеше да се начуди на преминаването им през митницата — да не се наложи да отварят нито една чанта!

Джийн Валенцуела седеше сам на задната седалка. Върху коленете си беше разтворил пътна карта на Израел. Поглеждаше през прозореца към полето и слънцето, а после поглеждаше в картата.

Чернокожият попита:

— Той видя ли ви в самолета? — въпросът не беше насочен определено към никого от двамата.

— Беше отзад с равините и туристите — каза Валенцуела. — Знам какво е направил мошеникът. Компанията му е купила билет за първа класа, а той го е сменил с туристическа. Печели около един бон. Не зная, може и да ни е видял. Няма значение. Пак ще ни види.

— Можехме да донесем всичко, каквото си искахме — не се успокояваше Теди Кас, — всичко. По дяволите. Мислех си, че ще има такава охрана, че не взех даже някой И-Зи Уайдър.25

— Щеше да е по-евтино, но на кой му пука. Ще си купиш всичко, което искаш — рече чернокожият. — Имиграционните власти питаха ли ви нещо?

— Нали за това говорим — отвърна Теди Кас.

— Не, говорехме за митницата. Имиграционните власти, това е човекът, който ти проверява паспорта — чернокожият караше със седемдесет и пет мили в час, като задминаваше без усилие коли и екскурзионни автобуси. — Този човек погледна паспорта ми, погледна ме и мене. После пак погледна паспорта. След това попита: „Камал Рашад?“ „Същият“ — отговарям аз. Той ме пита къде съм роден. Аз казвам: „Вътре пише. Долтън, щата Джорджия.“ Той ме пи-та къде са родени родителите ми. Аз казвам: „Долтън, Джорджия“. Пита ме къде живея. Казвам: „Детройт, щата Мичиган.“ Искаше да види билета ми, за да е сигурен, че пристигам оттам. Пита ме, кога за последен път съм бил в арабска страна. Казвам му, че никога не съм бил в арабска страна. Той отвръща: „Нали сте арабин?“ Аз му казвам: „Мой човек, аз съм мюсюлманин. Не е задължително да си арабин, за да си мюсюлманин.“

— Камал Рашад, глупости — рече Теди Кас. — Кларънс Робинсън от областния затвор на Уейн и затвора „Джаксън“ в Долтън, Детройт.26

— Доста път съм изминал — каза Рашад — и не мисля да се връщам.

— Ако провалиш още една операция, изобщо никъде няма да се върнеш — рече Валенцуела.

— Той ме видя — заоправдава се Рашад, докато поглеждаше в огледалото — и избяга. Имах само пет куршума в големия стар пистолет. Какво трябваше да направя? След като го изпразних — нали разбираш, имаше хора — нямах време да го презареждам и да го гоня.

— Май не си бил добре подготвен — отсече Валенцуела.

— Нямах време. Трябваше да намеря кола. Трябваше да си купя пистолет. Трябваше да го открия и да го убия само за някакви си двайсет и четири часа.

— Не, не трябваше — рече Валенцуела. — Трябваше само да го откриеш. Точно това казвам — не си се подготвил. Искаше набързо да свършиш работата и да обереш точките. Сега той изчезна и трябва отново да го намерим. Според мен може да се пред-полага, че не е напуснал страната. Иначе Мел Банди нямаше да е тук, за да се среща с него. Това е единственото нещо, което знаем. Но ако изпуснем адвоката, ако ти не се залепиш по-скоро за онзи мерцедес, можем направо да си ходим и да чакаме друг пожар.

— Вече сме се залепили — каза Рашад, — само три-четири коли ни делят.

Рашад се радваше, че отново води в играта.

Валенцуела се наведе напред, за да се облегне с ръце на предната седалка и да разгледа колите пред тях. След малко рече:

— Трябва да намериш друга кола. Няма що, голям си умник, да караш бяла кола с червена боя по цялата предница. Трябва да открием и връзка за оръжие, някое място, където ще имаме избор, а не разни ръждясали боклуци, събрани от полето.

— Тази работа вече съм я свършил — каза Рашад.

— Ако знаехме, можехме да си донесем нашето — пак подхвана своята песен Теди Кас.

Той видя през прозореца да приближават към група войници, които чакаха на стоп и се въодушеви:

— Ей, по дяволите, можем да вземем тяхното оръжие. Видяхте ли това? — Обърна се, за да погледне назад. — Какво носят, М-16 ли?

— М-16 и автомати узи — рече Рашад, — хубаво оръжие. Има трийсет патрона в пълнителя. Сгъни му приклада и ще се побере в куфарчето ти. Но са ми казвали, че ако ги отмъкнеш от някой войник, веднага ще блокират всички пътища в цялата страна и ще те хванат за половин час.

— Харесва ми — каза Теди Кас, — харесва ми как звучи „У-у-зи“.

— Пет стотачки на черно — рече Рашад. — Искаш ли да се изръсиш толкова? Има и хубави автоматични браунинги и берети парабелум за по две стотачки. Много ги използват.

— А експлозиви? — попита Валенцуела.

— Не съм питал колко струват — отвърна Рашад, — реших, че това е по твоята част.

Той намали, когато видя, че мерцедесът на две коли пред тях, завива надясно по напречната магистрала. Рашад се ухили — „Улесняват ни. Отиват в Тел Авив.“