Преследваният

— Донесохте ли дивана? Казах, че искам диван. Ще го сложите там до стената… Хей, и още един стол, като този тук. И хладилника. Би трябвало да имам хладилник? ТАЛИ!

— Още малко и ще получи инфаркт — рече Дейвис.

— Надявам се — отвърна Тали.

Мел се показа в коридора. Беше-по чорапи. Сребристоеивата му вратовръзка беше разхлабена, изглеждаше смачкан и на път да се разпадне.

— Какво по дяволите, правиш?

— Опитвам се да не преча — рече Тали. — Г-н Банди, това е сержант Дейвис.

Мел само му хвърли бърз поглед и кимна, заинтригуван от пакета.

— Значи това е?

Той взе пакета от ръцете на Тали, влезе вътре и като мина покрай леглата, отиде при масичката за кафе до прозорците.

— Дай ми нож или каквото и да е за рязане и предложи на сержанта нещо за пиене. Сержант, какво ще обичаш?

— Няма значение. Каквото и да е.

Мел правеше гримаси, докато дърпаше връвта, с която беше завързан пакета.

— Тали!

— Тук съм.

— Обади ли се на „обслужване по стаите“?

— Ще дойдат след малко. Искате ли още нещо?

— Проклета връв, виж дали някой от онези няма нещо за рязане.

Тали тръгна, но Дейвис я спря. Извади сгъваем нож от джоба на панталоните си, отвори го, докато отиваше към Мел, и сряза връвта.

— Остави — извика Мел на Тали.

Дейвис й хвърли поглед, а тя отново сви рамене.

Видяха как Мел смъкна хартията от леката метална кутия, после я положи на скута си, отвори я и започна да вади пачките щатски долари — бяха двайсет и той ги подреди в две купчинки.

— Виждал ли си някога толкова много пари? — обърна се той към Дейвис.

— Даже и повече — отговори Дейвис.

— Къде?

— В Парис айлънд. В деня на заплатите.

— Това не се брои — рече Мел, като гледаше доларите. — Според тебе колко има тук.

— Не знам. Тали каза, че предишните пъти са били по сто хиляди. Но тези изглеждат повече.

— Колко повече?

— Вероятно двеста хиляди.

— Точно така — каза Мел. Тали се намръщи:

— Защо са повече този път?

Но Мел не и обърна внимание:

— Не изглеждат толкова много, нали? Но тук има само стодоларови банкноти. Питал ли си се някога, къде отива всичко това?

— Ни най-малко — отвърна Дейвис.

Губеше си времето, а и позволяваше на адвоката да се гаври с него, като се правеше на велик. Дейвис каза на Тали:

— Бихте ли ми дали парите? Трябва да си тръгвам.

— Да, момент само да си взема портмонето. — Тали мина в съседната стая.

Мел продължаваше да го гледа.

— Къде ще ходиш?

— Имам малко отпуск — рече Дейвис — и тъй като скоро ще се уволнявам, реших да си го взема.

— Откога си в армията?

— От шестнайсет години.

— Боже мой! — възкликна Мел.

— И аз така мисля — рече Дейвис.

Щяха да му платят и той щеше да си тръгне, така че нямаше нищо против да побъбрят малко. Човекът го попита къде ще ходи и дали ще е някъде наблизо. Дейвис отбеляза, че страната не е кой знае колко голяма. Можеше да се каже, че където и да отидеш, все си наблизо. Тали влезе с портмонето и му подаде една израелска хилядарка.

— Бих искал да спомена — додаде Дейвис, — че един мой приятел, сержант Реймънд Гарсия, от когото ще взема кола назаем, е подофицер и отговаря за охраната на консулството в Ерусалим. Мисля, че сигурно ще се съгласи да ме замести, да получава пакета. Единственият проблем е, че той е в Ерусалим. Не знам, дали това ще има някакво значение за вас.

Дейвис премести погледа си от Тали към пълния и раздърпан мъж на стола, г-н Банди, като се чудеше кой от двамата трябваше да реши. Но никой от тях не отрони дума.

— Той ще идва насам тази вечер. Имаме среща в бара „При Норман“. Приятелката му живее тук и сигурно ще остане при нея, а после тя ще го върне с нейната кола. — Дейвис чакаше.

Най-сетне Тали кимна и каза:

— Да, бих могла да поговоря с него.

— А може да отложим въпроса за известно време — подхвърли Мел. — Сержант, остави тази грижа на нас. Сега ще те помоля, ако това няма да те притесни — той с усилие се изправи, докато му говореше, — да придружиш Тали до сейфа на хотела. Би ли го направил?

Дейвис каза, че изобщо не го притеснява. Изчака, докато адвокатът подреди парите обратно в кутията, само че после той отново ги извади и накара Та-ли да му донесе дипломатическото куфарче от съседната стая. Дълго време разглежда някакви листове, докато изпразваше дипломатическото си куфарче и хвърляше всичко на леглото. Не изглеждаше много подреден. Дейвис реши, че на него не му пука за другите. Все още не бяха тръгнали, когато сервитьор от „обслужване по стаите“ пристигна с бутилка уиски и лед, но адвокатът не предложи на Дейвис нищо за пиене. Като че ли беше забравил, Нищо не каза и докато излизаха.

В асансьора Дейвис изчака вратите да се затворят и попита:

— Какво става?

Тали поклати в недоумение глава:

— Не знам. Има нещо. Нещо странно, но не знам точно какво.

Тя беше напрегната. Държеше куфарчето, като го притискаше към краката си.

— Не можеш ли да ми кажеш какъв е проблемът?

— Не виждам как бих могла.

— Хайде да отидем в „При Норман“ и да пийнем по нещо.

— Бих искала, но трябва да се връщам.

— За него ли работиш? За г-н Банди?

— В известен смисъл, да.

— Горе, когато видя парите, го попита: „Защо този път са повече?“, но той не ти отговори.