Преследваният

Коментарът към снимката повтаряше повечето от фактите на първа страница, но цитираше и г-н Нейтан Файн, екскурзовода на групата от Кълъмбъс, който твърдеше: „Чудо е, че сме живи. Някакъв човек тичаше нагоре-надолу по коридорите, блъскаше по вратите и изкарваше хората, викайки им да си сложат мокри кърпи на главата и да го последват, да пълзят по коридора към външните стълби отзад. Трябва да е спасил живота поне на двайсет души. Казвам ви, късмет е, че ги имаше тези външни стълби, иначе никой нямаше да бъде тук сега.“

Не беше известно кой е бил човекът, тичал по коридорите и блъскал по вратите, за да изкара хората. Пред хотела в онази дъждовна съботна утрин, изглежда, никой не го е познавал и затова никой не знаеше къде се бе дянал.

ГЛАВА ВТОРА

За първи път Розен забеляза туристката в петък, в деня преди пожара. Видя я и си каза: „Ето го Ню Йорк.“

Добре изглеждаше — стегната четиридесетгодишна жена, която се владееше: стилна по скромен начин, прилежно сресана черна коса и слънчеви очила; бежова лятна рокля 42-а или 44-а мярка; скъпа плетена чантичка, преметната през рамото й; нищо натруфено, без фотоапарат, без значка на ревера на роклята, на която да пише „Целуни ме, аз съм еврейка“. Докато я гледаше да се насочва към кафенето, на Розен му харесаха стройните й крака, стегнатия задник и чувствените гърди.

В Натания главната улица идваше от Хайфа Роуд, пресичаше железопътни линии и минаваше през квартали, претрупани с магазини и офиси, преди да достигне до широка алея от храсти и разпръснати палми — мястото за разходки в Натания. По-нататък бяха пътят към плажа и морето. С лице към парка се издигаха хотели и еднообразни блокове. В приземния етаж на тези сгради имаше магазини, в които продаваха ориенталски килими и украшения за туристи, както и кафенета на открито с раирани сенници. Едно от кафенетата, от северната страна на парка, се наричаше „Акапулко“. Там Розен обикновено си пиеше сутрешното кафе с горещо мляко, там седеше, когато за първи път видя стегнатата туристка с нюйоркски вид.

Видя я отново същата вечер в десет и четвърт в бежова пола-панталон, с червен арабски накит и червени обеци, които се полюшваха под грижливо сресалата черна коса. Представи си, че ще мирише на пудра за баня.

Тя се правеше, че е заинтригувана от нещата, които разглеждаше — надписите, менюто върху гипсовата стена на кафенето. В момента леко се усмихваше на начина, по който беше написано „Кървавата Мери“, „Манхатън“ и „Те“. Розен реши, че тя има нужда да разглежда нещо, защото беше стеснителна и чувстваше, че хората по масите я оглеждат и оценяват на иврит и разни чужди езици. Жената се опитваше да изглежда приветлива, желаейки да се хареса на хората.

Розен никога не се притесняваше какво си мислят хората. Е, преди години, докато си изграждаше самочувствието, той си казваше „майната им“. Сега вече изобщо не мислеше какво си мислеха те. Чувстваше се добре и изглеждаше добре, един нов човек с лице с бронзов загар, с голяма брада, прошарена от сребристи нишки. Косата — малко пооредяла на темето, но по начина, по който я сресваше настрани и къдрейки се над ушите му, темето не се виждаше. Вече не носеше костюми. Отворена тъмносиня трикотажна риза, за да се виждат светлосивите мъниста и космите по гърдите му. Тайната беше в контраста — изтърканото избеляло спортно яке с къси ръкави и златният часовник за хиляда и петстотин долара. Вид на човек, който не си седи вкъщи. Загорели от слънцето ръце. Автентична небрежност. Панталони в цвят екрю на райета — седемдесет и пет долара в Щатите — и израелски сандали за десет долара (имаше и други комбинации; петнадесетдоларови дънки „Ливайс“ и двестадоларови швейцарски ботуши; кашмирено яке и френски джинси). Но никакви официални и дори спортни костюми, никакви съответстващи облекла.

Той чувстваше, че изглежда много добре, отслабнат до шейсет и осем килограма вместо седемдесет и седемте, които бе мъкнал цели двайсет години. Също така бе станал сто седемдесет и четири сантиметра на височина от сто седемдесет и шестте, колкото беше, когато се уволни от армията, но това не го притесняваше. Той все още се мислеше за сто седемдесет и шест сантиметра висок и се опитваше да запомни да не се прегърбва и да не си отпуска корема.

Можеше да седи стегнато и същевременно да се излегне на стола, да се отпусне — един спокоен човек, който знае къде е; палецът, пъхнат в джоба на панталоните, и тънка като молив цигара, марка „Даниман“ между пръстите на ръката му, положена върху металната масичка. Палецът остава в джоба; щеше да използва ръката с цигарата, за да вдигне чашката с турско кафе.