Престъпление и наказание

— Не, вижте какво, бъдете откровен с мене, не се стеснявайте, все едно, че сте насаме със себе си! Едно е службата, друго е… вие помислихте, че исках да кажа — дружбата, не, не познахте! Не дружбата, а съзнанието на гражданина и човека, чувството на хуманност и любов към Всевишния. Аз мога да бъда и официално лице, и на служба, но гражданина и човека винаги съм задължен да чувствам в себе си и да го отчитам… Ето вие заговорихте за Заметов. Той току ще вдигне някой скандал по френски маниер, в неприлично заведение, на чаша шампанско или донско — ето какво представлява вашият Заметов! А аз може би, така да се каже, изгарям от преданост и възвишени чувства и освен това имам положение, чин, заемам длъжност. Женен съм и имам деца. Изпълнявам дълга си на гражданин и човек, а кой е той, позволете да запитам! Държа се с вас като с човек, облагороден от образованието. И тия акушерки също извънредно много се навъдиха. Расколников вдигна въпросително вежди. Думите на Иля Петрович, който очевидно току-що се беше наял, тракаха и се сипеха пред него в по-голямата си част като празни звуци. Но част от тях той все пак горе-долу разбираше; гледаше го въпросително и не знаеше как ще свърши всичко това.

— Говоря за подстриганите моми — продължи словоохотливият Иля Петрович, — нарекох ги акушерки и намирам, че прозвището е съвсем подходящо. Хе, хе! Врат се в академията, учат анатомия; е, кажете, ако аз например се разболея, ще извикам ли жена да ме лекува? Хе, хе!

Иля Петрович се разсмя, напълно доволен от своето остроумие.

— Вярно е, че жаждата за просвета е безпределна; но нали си се просветил вече — стига толкоз. Защо да се злоупотребява? Защо да се оскърбяват благородни личности, както прави този негодник Заметов? Защо ме оскърби той, ще ви запитам. Пък и колко зачестиха самоубийствата, просто не можете да си представите. Изхарчат си последните пари и току се самоубият. Момичета, момчета, старци… Ето и тази сутрин за някакъв неотдавна пристигнал господин. Нил Павлич, хей, Нил Павлич! Как му беше името на оня джентълмен, за когото съобщиха одеве, че се е застрелял на Петербургска?

— Свидригайлов — дрезгаво и безучастно отговори някой от другата стая.

Расколников потръпна.

— Свидригайлов! Свидригайлов се е застрелял! — извика той.

— Как! Вие познавате Свидригайлов?

— Да… познавам го… Той пристигна наскоро.

— Да, да, пристигнал е наскоро, жена му умряла, човек с шумно поведение — и изведнъж се застрелял, и то така скандално, че не можете да си представите по-скандално нещо… оставил в бележника си няколко думи, че умира в здрав разум и моли никой да не бъде обвиняван за смъртта му. Казват, че имал пари. А вие откъде го познавате?

— Аз… го познавам… моята сестра беше гувернантка у тях…

— Я виж, я виж… Значи, можете да ни дадете сведения за него. И даже не сте подозирали?

— Аз го видях вчера… той пиеше вино… нищо не знаех. Расколников се чувстваше, като че върху него бе паднало нещо и го бе притиснало.

— Вие сякаш пак пребледняхте. Тук е толкова задушно…

— Да, време е да си вървя — измърмори Расколников. — Извинете, обезпокоих ви…

— О, моля ви се, няма нищо! Удоволствие ми доставихте и аз съм щастлив да ви заявя…

Иля Петровия дори му протегна ръка.

— Аз исках само… аз при Заметов…

— Разбирам, разбирам и ми доставихте удоволствие.

— Аз… много се радвам… довиждане… — усмихваше се Расколников.

Той излезе; олюляваше се. Виеше му се свят. Не чувстваше дали стои на краката си. Заслиза по стълбището, опирайки се с дясната си ръка о стената. Стори му се, че някакъв портиер с тефтер в ръка го блъсна, изкачвайки се срещу него към участъка; че някакво кученце се скъсваше от лай някъде на долния етаж и че някаква жена хвърли подире му лъжица и завивка. Слезе долу и излезе на двора. На двора, недалеч от изхода стоеше бледа, цялата изтръпнала, Соня и диво го погледна. Той се спря пред нея. Нещо болезнено и измъчено се изписа на лицето й, нещо отчаяно. Тя плясна с ръце. Безобразна, безпомощна усмивка изкриви устните му. Той постоя, усмихна се и се върна пак горе в участъка.

Иля Петрович беше седнал и ровеше в някакви книжа Пред него стоеше същият онзи селянин, който току-що беше блъснал Расколников по стълбите.

— А-а-а, вие пак идете! Забравили сте нещо?… Но какво ви е? Расколников с пребледнели устни, с неподвижен поглед, бавно се приближи към него, отиде до масата, опря се на нея с ръка, поиска да каже нещо, но не можа: чуваха се само някакви несвързани звуци.

— На вас ви е лошо! Дайте стол! Ето, седнете на стола, седнете! Вода!

Расколников се отпусна на стола, но не сваляше очи от лицето на твърде неприятно изненадания Иля Петрович. И двамата около минута се гледаха и чакаха. Донесоха вода.

— Аз… — започна Расколников.

— Пийнете вода.

Расколников отстрани с ръка водата и тихо, с прекъсвания, но ясно произнесе:

— Аз убих тогава старицата — чиновнишката вдовица, и сестра й Лизавета с брадва и ги ограбих.

Иля Петрович зина. Струпаха се хора. Расколников повтори показанието си.

ЕПИЛОГ

I