Престъпление и наказание

Появиха се освен това съвсем неочаквано и други обстоятелства, много благоприятни за подсъдимия. Бившият студент Разумихин изрови отнякъде сведения и представи доказателства, че престъпникът Расколников, когато е бил в университета, с последните си средства е помагал на свой беден и туберкулозен състудент и почти го е издържал половин година. А когато той умрял, се грижил за стария и немощен баща на умрелия си другар (който издържал баща си със собствения си труд едва ли не от тринадесетгодишна възраст), настанил най-накрая този старец в болница и когато той също умрял, погребал го. Всички тези сведения оказаха известно благоприятно влияние при решаване съдбата на Расколников. Бившата му хазайка, майката на починалата годеница на Расколников, вдовицата Зарницина, свидетелства също, че още когато те живеели в другата къща, на Петте кьошета, Расколников по време на един пожар през нощта изнесъл от една квартира, която вече горяла, две малки деца и получил изгаряния. Този факт беше грижливо разследван и твърде добре потвърден от много свидетели. С една дума, свърши се с това, че престъпникът беше осъден на каторжен труд втори разред само за осем години предвид самопризнанието му и някои смекчаващи вината обстоятелства.

Още в началото на процеса майката на Расколников се разболя. Дуня и Разумихин намериха начин да я отпратят от Петербург за цялото време, докато траеше процесът. Разумихин избра един град на железопътната линия и недалеч от Петербург, за да има възможност да следи редовно всичко около процеса и същевременно колкото може по-често да бъде с Авдотя Романовна. Болестта на Пулхерия Александровна беше някаква странна, нервна и придружена от нещо като умопобъркване, ако не пълно, то поне частично. Когато се върна от последната си среща с брат си, Дуня завари майка си вече съвсем болна, с температура и бълнуване. Още същата вечер тя се разбра с Разумихин какво именно да отговаря на майка си, когато я разпитва за брат й, и дори измисли заедно с Разумихин цяла история за отпътуването на Расколников някъде далеч, извън Русия, по едно частно поръчение, което ще му донесе най-накрая и пари, и известност. Но те бяха поразени, че самата Пулхерия Александровна нито тогава, нито по-късно разпитва за това. Напротив, тя самата беше измислила цяла история за внезапното отпътуване на сина си; със сълзи на очи разказваше как той идвал да се сбогува с нея; при това загатваше, че само на нея са й известни много твърде важни и тайнствени обстоятелства и че Родя има много твърде силни врагове, така че е принуден дори да се крие. Що се отнася до бъдещата му кариера, тя също беше за нея несъмнена и блестяща, след като изчезнат някои враждебни обстоятелства; уверяваше Разумихин, че след време синът й ще бъде дори държавник, което доказват неговата статия и блестящият му литературен талант. Тази статия тя четеше непрекъснато, четеше я понякога дори на глас и едва ли не спеше с нея, но все пак почти не разпитваше къде именно се намира сега Родя, дори след като с нея явно избягваха да говорят за това — а то беше вече достатъчно, за да събуди мнителността й. Най-после започнаха да се страхуват от това странно мълчание на Пулхерия Александровна по някои въпроси. Тя например дори не се оплакваше, че той не пише, докато преди, когато живееше в своето градче, живееше само с надеждата и само в очакване да получи по-скоро писмо от любимия Родя. Последното обстоятелство беше вече прекалено необяснимо и много тревожеше Дуня; минаваше й през ум, че майка й сигурно предчувства нещо ужасно в съдбата на сина си и не смее да разпитва, за да не научи нещо още по-ужасно. Във всеки случай Дуня ясно виждаше, че разсъдъкът на Пулхерия Александровна не е в ред.

На два пъти впрочем се случи тя самата така да поведе разговора, че беше невъзможно, отговаряйки й, да не спомене за това къде именно се намира сега Родя; и тъй като отговорите по неволя се получиха неудовлетворителни и подозрителни, тя стана изведнъж извънредно тъжна, мрачна и мълчалива, което трая доста дълго. Дуня видя най-после, че е трудно да лъже и да измисля, и стигна до окончателния извод, че е по-добре изобщо да мълчи по известни въпроси; но все повече и повече ставаше ясно до очевидност, че нещастната майка подозира нещо ужасно. Дуня си спомни между другото думите на брат си, че майка й се е вслушвала в бълнуването й през нощта в навечерието на съдбоносния ден след сцената й със Свидригайлов. дали не е чула нещо тогава? Често, понякога след няколко дни или дори седмици на мрачно мълчание и безмълвни сълзи, болната някак истерично се оживяваше и започваше изведнъж да говори на глас, почти без да спира, за своя син, за своите надежди, за бъдещето… Измислиците й бяха понякога много странни. Утешаваха я, съгласяваха се с нея (тя самата може би виждаше ясно, че не искат да спорят с нея и само я утешават), но все пак говореше…