Престъпление и наказание

Той беше болен вече отдавна; но не ужасите на каторжния живот, не работата, не храната, не обръснатата глава, не парцаливите дрехи го бяха сломили: о, какво значение имаха всички тези мъки и терзания! Напротив, той дори се радваше на работата: измъчен физически от нея, поне си осигуряваше няколко часа спокоен сън. А какво значение имаше за него храната — тази постна чорба с хлебарки? Като студент преди той често нямаше и това. Дрехите му бяха топли и приспособени за неговия начин на живот. Прангите си дори не усещаше. Трябваше ли да се срамува от бръснатата си глава и от съшитата от две различни половини куртка? Но пред кого? Пред Соня? Соня се страхуваше от него, та пред нея ли да се срамува?

А защо не? Той се срамуваше дори пред Соня, която измъчваше за това с презрителното си и грубо държане. Но не от бръснатата глава и от белезниците се срамуваше той: неговата гордост беше силно уязвена; той се разболя именно от уязвена гордост. О, колко щастлив би бил, ако можеше сам себе си да обвини! Тогава би понесъл всичко, дори срама и позора. Но той се съди строго и ожесточената му съвест не намери никаква особена ужасна вина в неговото минало освен може би една обикновена несполука, която може да се случи на всекиго. Срамуваше се именно от това, че той, Расколников, се беше провалил така сляпо, безнадеждно, тъпо и глупаво по някакво решение на сляпата съдба и трябва да се смири и да се покори пред „безсмислицата“ на някаква си присъда, ако иска поне малко да се успокои.

В настоящето — безпредметна и безцелна тревога, в бъдещето — непрекъсната жертва, с която нищо не се постига — ето какво му предстоеше на този свят. И какво от това, че след осем години ще бъде едва тридесет и две годишен и ще може да започне нов живот! Защо му е да живее? На какво да се надява? Към какво да се стреми? Да живее, за да съществува? Но той и преди беше хиляди пъти готов да отдаде съществуванието си за една идея, надежда, дори фантазия. Само съществуванието винаги му е било недостатъчно; той винаги е искал нещо повече. Може би само поради силата на своите желания се беше сметнал тогава за човек, комуто е позволено повече, отколкото на друг.

И поне съдбата да му беше изпратила разкаяние, пламенно разкаяние, съсипващо сърцето, отпъждащо съня, такова разкаяние, от ужасните мъки на което ти си привиждат въже и пропаст! О, той би му се зарадвал! Мъките и сълзите — та това нали също е живот. Но той не се разкайваше за престъплението си.

Той би могъл поне да се ядосва на глупостта си, както се и ядосваше по-рано на безобразните си и глупави постъпки, които го бяха довели до затвора. Но сега, вече в затвора, на свобода, отново обсъди и обмисли всички свои предишни постъпки и съвсем не ги намери толкова глупави и отвратителни, каквито му се струваха в онова съдбоносно време, преди.

„С какво, с какво — разсъждаваше той, — моята мисъл беше по-глупава от други мисли и теории, които гъмжат и се сблъскват една с друга на света, откакто този свят светува? Достатъчно е само да се погледне на работата със съвсем независим, широк и освободен от всекидневните влияния поглед — и тогава, разбира се, моята мисъл ще се окаже съвсем нетолкова… странна. О, отрицатели и мъдреци, които струвате колкото сребърно петаче, защо се спирате насред пътя!

Но защо моята постъпка им се струва толкова безобразия? — казва си той. — Затова, че е злодеяние? Съвестта ми е спокойна. Разбира се, извършено е углавно престъпление; разбира се, нарушена е буквата на закона и е пролята кръв; е, вземете срещу буквата на закона главата ми… и стига! Разбира се, в такъв случаи даже много благодетели на човечеството, които не са наследили властта, а са я завладели сами, би трябвало да бъдат убити още при първите им стъпки. Но онези хора са понесли първите си стъпки и затова те са прави, а аз не понесох и следователно не съм имал право да си позволя тази стъпка.“

Ето в кое единствено виждаше той своето престъпление: само в това, че не го бе понесъл и бе отишъл да си признае.

Той се измъчваше и от мисълта защо тогава не се самоуби? Защо стоя тогава над реката и предпочете да отиде да си признае? Нима такава сила се крие в това желание да се живее и е толкова трудно да се преодолее? Нали го преодоля Свидригайлов, който се страхуваше от смъртта?

Той измъчен си задаваше този въпрос и не можеше да разбере, че и тогава вече, когато стоеше над реката, може би е предчувствал в себе си и в убежденията си дълбока лъжа. Той не разбираше, че това предчувствие можеше да бъде предвестник на бъдещ прелом в неговия живот, на бъдещото му възкресение, на бъдещото ново възприемане на живота.