Престъпление и наказание

Той допускаше тук по-скоро само тъпа упоритост на инстинкта, която не беше в състояние да преодолее и която не можеше да прекрачи (от слабост и нищожество). Гледаше другарите си в каторгата и се чудеше: как всички те също обичаха живота, как държаха на него! Стори му се, че именно в затвора още повече обичат и ценят живота и още повече държат на него, отколкото на свобода. Какви ли не страшни мъки и изтезания бяха понесли някои от тях, например бродягите! Нима може толкова голямо значение да има за тях някакъв си слънчев лъч, непроходимата гора, някакъв студен извор някъде си в затънтените дебри, забелязан още преди три години, за срещата с който бродягата мечтае като за среща с любовница, сънува го, зелената тревичка около него, пеещата птичка в храста? Продължавайки да се вглежда, той се натъкваше на още по-необясними примери.

В затвора, в обкръжаващата го среда, той, разбира се, много неща не забелязваше, пък и изобщо не искаше да ги забелязва. Живееше някак със сведени очи: беше му гадно и непоносимо да гледа. Но най-после много неща започнаха да го учудват и той някак по неволя започна да забелязва това, за което преди не подозираше. Но общо взето най-вече започна да го учудва онази страшна, онази непроходима пропаст между него и всички тези хора. Сякаш той и те бяха от различни нации. Той и те се гледаха недоверчиво и неприязнено. Той знаеше и разбираше общите причини на това разединение; но никога преди не беше допускал, че тези причини са наистина толкова дълбоки и толкова силни. В затвора имаше и заточени поляци, политически престъпници. Те просто смятаха всички хора там за невежи и за роби и ги гледаха с презрение, отвисоко; но Расколников не можеше да гледа така: той виждаше ясно, че тези невежи са в много отношения много по-умни от същите тези поляци. Имаше тук и руси, които също прекалено презираха тези хора — един бивш офицер и двама семинаристи; Расколников ясно виждаше и тяхната грешка.

Него самия не го обичаха и го избягваха всички. Дори започнаха най-накрая да го ненавиждат — защо? Той не знаеше. Презираха го, смееха му се, смееха се на престъплението му онези, които бяха много по-престъпни от него.

— Ти си господин! — казваха му. — Твоя работа ли беше да вдигаш брадва; не е за господа тази работа.

През втората седмица на Велики пости му дойде ред да пости заедно с цялата казарма. Той ходеше на черква да се моли заедно с всички други. По каква причина и той не знаеше — веднъж стана скарване; всички изведнъж го нападнаха настървени.

— Ти си безбожник! Ти не вярваш в Бога! — викаха му. — Заслужаваш да бъдеш убит.

Той никога не бе говорил с тях за Бога и за вярата, но те искаха да го убият като безбожник; той мълчеше и не им възразяваше. Един каторжник се нахвърли върху него в страшно изстъпление; Расколников го посрещна спокойно и мълчаливо: не му мигна окото, нито една черта на лицето му не трепна. Конвойният успя навреме да застане между него и убиеца — иначе щеше да се пролее кръв.

Неразрешим беше за него още един въпрос: защо всички те така обикнаха Соня? Тя не се стараеше да им хареса; те я срещаха рядко, понякога само там, където работеха, когато тя идваше да го види за минутка. А същевременно всички вече я познаваха, знаеха и това, че бе тръгнала след него, знаеха как живее, къде живее. Пари не им даваше, особени услуги не им правеше. Веднъж само, на Коледа, донесе подаяние за всички затворници: банички, колаци. Но малко по малко между тях и Соня се създадоха известни по-близки връзки: тя им пишеше писмата до роднините и ги изпращаше по пощата. Техните роднини, които пристигаха в града, оставяха, по тяхна поръчка, на Соня вещи за тях и дори пари. Жените и любовниците им я познаваха и ходеха при нея. И когато тя идваше там, където те работеха, при Расколников или срещаше група арестанти, тръгнали на работа, всички сваляха шапки, всички я поздравяваха: „Майчице, София Семьоновна, майчице наша, нежна, слабичка!“ — говореха тези груби, отявлени каторжници на това малко и крехко създание. Тя се усмихваше и отвръщаше на поздрава им и те всички обичаха да им се усмихва. Те обичаха дори походката й, обръщаха се да гледат подире й как върви и я хвалеха; хвалеха я дори за това, че е такава малка, просто не знаеха вече за какво да я похвалят. Ходеха дори да се лекуват при нея.