Той лежа в болницата до края на постите и целия Великден. Вече на оздравяване си спомни сънищата, когато още лежеше с температура и бълнуваше. Присънваше му се през време на болестта, че целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа. Всички са обречени на гибел с изключение на някои твърде малобройни, избраници. Бяха се появили някакви нови трихини, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Но никога, никога хората не бяха се смятали толкова умни и непоклатими в правотата си, както се смятаха заразените. Никога не бяха смятали за по-непоколебими своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания. Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и лудееха. Всички бяха в тревога и не се разбираха, всеки мислеше, че той единствен е носител на истината, и се измъчваше, като виждаше другите, биеше се в гърдите и плачеше и кършеше ръце. Не знаеха кого и как да съдят, не можеха да се споразумеят какво да смятат за зло, какво — за добро. Не знаеха кого да обвиняват, кого да оправдават. Хората се убиваха взаимно в някаква безсмислена злоба. Събираха едни срещу други цели армии, но армиите, вече в поход, изведнъж започваха сами да се унищожават, редиците се разбъркваха, воините се нахвърляха един срещу друг, намушкваха се и се колеха, хапеха се и се изяждаха един друг. В градовете по цял ден камбаните биеха тревога: но кой и за какво призовава, никой на знаеше, а всички бяха в тревога. Изоставиха най-обикновените занаяти, защото всеки предлагаше свои мисли, свои поправки и не можеха да се споразумеят; земеделието спря. Тук-там хората се стичаха на групи, споразумяваха се за нещо, кълняха се да не се разделят, но тутакси започваха нещо съвсем различно от това, което току-що бяха проектирали, започваха да се обвиняват взаимно, биеха се и се колеха. Започнаха пожари, започна глад. Всички и всичко загиваше. Епидемията се разрастваше и се придвижваше все по-далеч и по-далеч. В целия свят можеха да се спасят само няколко души, това бяха чистите и избраните, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот, да обновят и очистят земята, но никой и никъде не беше виждал тези хора, никой не беше чувал тяхното слово и техния глас.
Расколников се измъчваше, че това безсмислено бълнуване така тъжно и така мъчително възниква в спомените му че толкова дълго не минава впечатлението от тези трескави видения. Беше вече втората седмица след Великден; бяха топли, ясни пролетни дни; в арестантската стая отвориха прозорците (с решетки, под тях се разхождаше часовой). Соня през цялото време на боледуването му можа само два пъти да го навести в болницата; всеки път трябваше да се измолва разрешение, а това беше трудно. Но тя често идваше в двора на болницата, под прозорците, особено привечер, а понякога просто така, за да постои в двора минута и поне отдалеч да погледа прозорците на стаята. Веднъж, привечер, вече почти оздравелият Расколников заспа; като се събуди, той се доближи случайно до прозореца и изведнъж видя в далечината, до портата на болницата, Соня. Тя стоеше и сякаш чакаше. Нещо сякаш прониза в тази минута сърцето му; той потрепера и побърза да се отстрани от прозореца. На следния ден Соня не дойде, на по-другия — също. Той забеляза, че я чака с безпокойство. Най-после го изписаха. Като се върна в затвора, научи от арестантите, че София Семьоновна се е разболяла, лежи вкъщи и никъде не излиза.
Той много се безпокоеше и пращаше да научат как е. Скоро разбра, че болестта не е опасна. Научила на свой ред, че той така се измъчва и се грижи за нея, Соня му изпрати бележка, написана с молив, и го осведомяваше, че й е много по-добре, че има незначителна лека простуда и скоро, много скоро ще дойде да го види на работата. Когато четеше тази бележка, сърцето му силно и болезнено биеше.