Престъпление и наказание

Денят беше пак ясен и топъл. Рано сутринта, към шест часа, той тръгна на работа към брега на реката, където под един навес беше иззидана пещ за печене на алабастър, който стриваха там на прах. Тръгнаха за там само трима работници. Единият от затворниците отиде с конвойния в крепостта да вземе някакъв инструмент; другият започна да приготвя дърва и да ги слага в пещта. Расколников излезе от навеса чак до брега, седна на наредените до навеса дърва и се загледа в широката и пустинна река. От високия бряг се виждаше всичко наоколо. От далечния отсрещен бряг едва чуто долиташе песен. Там, в залятата от слънцето необхватна степ, като едва забележими точки се чернееха чергарски юрти. Там беше свободата и живееха други хора, които никак не приличаха на тукашните, там сякаш и самото време бе спряло и като че не бяха минали още времената на Авраам и стадата му. Расколников седеше и гледаше неподвижно, без да се откъсва; мислите му преминаваха във видения, в съзерцание; той не мислеше за нищо, но някаква мъка го вълнуваше и глождеше.

Изведнъж до него се озова Соня. Тя се доближи едва чуто и седна до него. Беше още много рано. Утринният студ не беше омекнал. Тя носеше бедно старо палто и зеления шал. По лицето й още имаше следи от болестта, беше отслабнало, пребледняло, източено. Тя приветливо и радостно му се усмихна, но по навик плахо му подаде ръка.

Тя винаги му подаваше ръка плахо, понякога дори изобщо не му подаваше, сякаш се страхуваше, че ще я отблъсне. Той винаги като че с отвращение поемаше ръката й, винаги я посрещаше сякаш с досада, понякога упорито мълчеше през цялото време на посещението й. Случваше се тя да се разтрепери пред него и да си отиде в дълбока скръб. Но сега ръцете им не се отделяха; той бегло и бързо я погледна, не проговори нищо и сведе надолу очи. Те бяха сами, никой не ги беше видял. Конвойният по това време се беше обърнал.

Как се случи това и сам не знаеше, но изведнъж нещо сякаш го сграбчи и хвърли в краката й. Той плачеше и прегръщаше коленете й. В първия миг тя ужасно се изплаши и лицето й пребледня от вълнение. Скочи и го загледа разтреперана. Но веднага, в същия миг, всичко разбра. В очите й заблестя безпределно щастие; тя разбра и за нея вече нямаше съмнение, че той я обича, безпределно я обича и че е дошъл най-после този миг…

Те искаха да говорят, но не можеха. Сълзи пълнеха очите им. И двамата бяха бледи и слаби; но на тези бледи и болни лица вече сияеше зората на обновеното бъдеще на пълното възкресение за нов живот. Тях ги бе възкресила любовта, сърцето на единия криеше неизчерпаеми източници на живот за сърцето на другия.

Те решиха да чакат и да търпят. Оставаха им още седем години, а дотогава — толкова нетърпима мъка и толкова безпределно щастие! Но той бе възкръснал и той знаеше това, чувстваше го напълно с цялото си обновено същество, а тя — та нали тя живееше само чрез неговия живот!

Същия ден вечерта, когато вече заключиха казармите, Расколников лежеше на нара и мислеше за нея. Този ден дори му се беше сторило, че всички каторжници, бившите му врагове, вече гледат иначе на него. Дори сам заговаряше с тях и те му отговаряха приветливо. Спомни си сега това, та нали така и трябваше да бъде: не трябваше ли сега всичко да се промени?

Той мислеше за нея. Спомни си как непрекъснато я бе мъчил и разкъсвал сърцето й; спомни си бледото й слабичко личице, но сега тези спомени почти не го измъчваха; той знаеше с каква безпределна любов ще изкупи сега всички нейни страдания.

Пък и какво значат всички, всички тези мъки на миналото! Всичко, дори престъплението му, дори присъдата и заточението, му се струваше сега, в първия порив, някакъв външен, странен факт, който сякаш дори не беше се случил с него. Той впрочем не можеше тази вечер дълго и непрекъснато да мисли за нещо, да се съсредоточи върху нещо; пък и нищо не би разрешил сега съзнателно; той само чувстваше. Вместо диалектиката беше дошъл животът и в съзнанието му трябваше да се изработи нещо съвсем друго.

Под възглавницата му беше Евангелието. Тази книга беше нейната, същата, от която тя му чете за възкресението на Лазар. В началото на каторгата той мислеше, че тя ще го измъчи до смърт с религията, ще заговаря за Евангелието и ще му натрапва книги. Но за негово най-голямо учудване тя нито веднъж не заговори за това, нито веднъж дори не му предложи Евангелието. Той самият й го поиска малко преди да се разболее и тя мълчаливо му донесе книгата. Досега не беше я разтварял.

Не я разтвори и сега, но една мисъл премина през главата му: „Нима могат нейните убеждения да не бъдат сега и мои убеждения? Нейните чувства, нейните стремежи поне…“