Престъпление и наказание

Страшен сън сънува Расколников. Сънува детството си още в тяхното градче. Той е около седемгодишен и се разхожда в празничен ден, привечер, с баща си извън града. Времето е лошо, денят задушен, местността е точно такава, каквато се е запазила в паметта му: дори в паметта му тя е много по-неясна, отколкото я вижда сега насън. Градчето се открива като на длан, наоколо никакво дърво, някъде много далече, чак на края на небето, се чернее горичка. На няколко крачки от последната зеленчукова градина има кръчма, голяма кръчма, която винаги е будила у него неприятно чувство и дори страх, когато е минавал край нея, разхождайки се с баща си. Там винаги имаше такава навалица, така крещяха, смееха се, така безобразно и хрипкаво пееха и толкова често се биеха; около кръчмата се шляеха винаги такива пиянски и страшни мутри!… Когато ги срещаха, той се притискаше до баща си и целият трепереше. Край кръчмата минава път, междуселски, винаги прашен, и прахът по него е винаги такъв черен. Той лъкатуши нататък и след около триста крачки завива вдясно от градските гробища. Насред гробищата — каменна черква със зелен купол, в която ходеше с баща си и майка си един-два пъти в годината, за обедната служба, когато правеха панихида за баба му, умряла вече отдавна, и която той никога не беше виждал. Тогава винаги носеха жито на бяло блюдо върху салфетка, а житото беше със захар и с кръст от втъкнати в него стафиди. Той обичаше тази черква и старинните икони в нея, повечето без обковка, и старият свещеник с трепереща глава. До гроба на баба му, с каменна плоча отгоре, беше и гробчето на най-малкия му брат, умрял на шест месеца, когото той също не помнеше и не можеше да помни; но му бяха казали, че е имал малък брат и той всеки път, когато идваше на гробището, религиозно, почтително се кръстеше над гробчето, кланяше му се и го целуваше. И сега сънува: вървят те с баща си по пътя към гробището и минават край кръчмата; той държи баща си за ръка и със страх поглежда към кръчмата. Нещо особено привлича вниманието му: този път долу има празник, събрала се е цяла тълпа наконтени гражданки и селянки, мъжете им и всякаква сбирщина. Всички са пияни, всички пеят песни, а пред кръчмата има каруца, но странна каруца. Това е една от онези големи каруци, в които се впрягат големи товарни коне и с тях се превозват стоки и бурета с вино. Той винаги е обичал да гледа тези огромни товарни коне дългогриви, с дебели крака, със спокойна отмерена крачка, потеглили подире си цяла планина, без никак да се напрягат, като че с товар им е дори по-леко, отколкото без товар. Но сега, чудно нещо, в такава голяма каруца беше впрегната малка, кльощава селска кранта, една от онези, които — често ги е виждал — се пресилват понякога с някой по-голям товар дърва или сено особено ако каруцата затъне в калта или коловоза, и тогава селяните винаги така страшно, така страшно ги шибат с камшици, понякога дори направо през муцуната и през очите, а него му е така жално, така жално да ги гледа, че едва не плаче, а майка му винаги го отдръпваше от прозореца. Но ето че изведнъж става много шумно: от кръчмата излизат с викове, с песни, с балалайки пияни-заляни някакви грамадни селяни с червени и сини ризи, с наметнати кожуси. „Качвайте се, всички се качвайте! — вика един, още млад, с дебел врат и с месесто, червено като морков лице. — Всички ще ви закарам, качвайте се!“ Но веднага се чуват смях и възклицания: — С такава кранта щял да ни закара!

— А бе ти, Миколка, ум имаш ли: такваз кобилка в толкава каруца да впрегнеш.

— Че то, кончето, сигур да има вече къде двайсет години, братлета!

— Качвайте се, всички ще ви закарам! — пак крещи Миколка, скача пръв в каруцата, хваща поводите и се изправя в цял ръст отпред. — Дорчо замина одеве с Матвей — вика от каруцата, — а таз кобилка, братлета, само ми къса сърцето; иде ми да я утрепя, даром ми яде хляба. Качвайте се, ви казвам! В галоп ще я погна. В галоп ще препуска! — И хваща камшика, с наслада готов да шиба кончето.

— Айде, качвайте се! — кискат се в тълпата. — Чувате ли — в галоп ще препуска!

— Че тя сигур от десет години не е рипала.

— Ще рипне!

— Не я жалете, братлета, всеки да вземе камшик, да има! — А така! Шибни я!

Всички се покачват на каруцата на Миколка с гърлест смях и груби шеги. Качват се към шест души и има място за още. Вземат и една жена, тлъста и румена. Тя е с алена рокля, с мънистен накит на главата, с рунтави ботуши, троши със зъби лешници и се киска. Наоколо в тълпата също се смеят и как да не се смеят наистина: такава дръглива кобилка, такъв товар в галоп ще кара! В каруцата двама момци веднага вземат по един камшик да помагат на Миколка. Чува се: „Дий!“, крантата дръпва с всички сили, но не само че не може да препусне, ами едва се влачи, само ситни, пъшка, прикляква от ударите на трите камшика, които се сипят отгоре й като градушка. Смехът в каруцата и в навалицата се засилва, но Миколка се ядосва и яростно шиба все по-бързо кобилката, сякаш наистина очаква тя да препусне.