Престъпление и наказание

„Боже! — възкликна той. — Та нима, нима аз наистина ще взема брадва, ще започна да удрям по главата, ще й премажа черепа… ще се подхлъзвам в лепкавата топла кръв, ще разкъртвам катинара, ще крада и ще треперя; ще се крия, цял облян в кръв… с брадвата… Господи, нима?“

Той трепереше като лист, когато го говореше.

„Какви ги приказваш! — продължи той, сведен отново и като че дълбоко изумен. — Нали си знаех, че няма да издържа такова нещо, защо тогава трябваше да измъчвам себе си досега? Нали вчера, когато отидох да направя този… опит, още вчера разбрах окончателно, че няма да издържа… Какво е това сега?… Защо съм се съмнявал досега? Нали вчера още, като слязох по стълбите, казах, че това е подло, гадно, долно, долно… нали само като си го представих наяве, ми прилоша и се ужасих…

Не, няма да го издържа, няма да го издържа! Дори, дори да няма никакви съмнения във всички тези планове; дори всичко, което бях решил през този месец, да е ясно като бял ден, правилно като две и две четири. Господи! Та аз въпреки всичко няма да се реша! Та аз няма да го издържа, няма да го издържа!… И защо тогава, защо и досега…“

Той стана, с изненада се огледа наоколо, сякаш се учудваше, че се е озовал тук, и тръгна към Т-в мост. Беше бледен, очите му горяха, чувстваше изнемога в цялото тяло, но изведнъж сякаш започна по-леко да диша. Почувства, че вече е хвърлил от себе си това страшно бреме, което така дълго го бе притискало, и изведнъж му стана леко и спокойно на душата. „Господи — молеше той, — посочи ми моя път, а аз се отричам от тази проклета… моя мечта!“

От моста кротко и спокойно огледа Нева, яркия залез на яркото червено слънце. Въпреки слабостта си дори не чувстваше в себе си умората. Сякаш отокът, който цял месец бе набъбвал в сърцето му, се бе пукнал. Свобода, свобода! Той сега е свободен от тази измама, от магията, от съблазънта, от кошмара!

Впоследствие, когато си припомняше това време и всичко, което му се беше случило през тези дни, минута по минута, точка по точка, подробност след подробност, винаги до суеверие го слисваше едно обстоятелство, макар всъщност и не много необичайно, но което после непрекъснато му се струваше като някакво предопределение на съдбата.

А именно: не можеше да разбере и да си обясни защо той, изморен, измъчен, за когото най-добре би било да се върне вкъщи по най-късия и пряк път, се върна вкъщи през Сенния площад, където изобщо нямаше защо да ходи. Отклонението не беше голямо, но очевидно и съвсем ненужно. Разбира се, десетки пъти му се беше случвало да се връща вкъщи, без да помни улиците, по които е вървял. Но защо, питаше се той винаги, защо такава важна, такава решаваща за него и същевременно такава изключително неочаквана среща на Сенния (където изобщо нямаше никаква работа) му се беше случила точно тогава, в такъв час, в такъв миг от неговия живот, именно в това душевно състояние и в такива именно обстоятелства, при които единствено тя, тази среща, можеше да окаже най-решаващо и окончателно въздействие върху цялата му съдба? Сякаш специално го беше причаквала там!

Беше към девет часа, когато минаваше по Сенния. Всички търговци, които излагаха стоките си на сергии, табли, в дюкяни и дюкянчета, заключваха заведенията си или сваляха и прибираха стоката и се разотиваха, също и купувачите. Около гостилниците в приземните етажи, в мръсните и смрадливи дворове на Сенния площад, а най-вече пред кръчмите се трупаха много и най-различни занаятчии и дрипльовци. Когато излизаше без цел, Расколников обичаше предимно тези места, както и всички околни улички. Тук дрипите му не привличаха ничие високомерно внимание и можеше да се ходи в какъв да е вид, без никой да се възмути. Точно на пресечката К-на, на ъгъла, един търговец и жена му продаваха стока на две сергии: конци, ширити, басмени кърпи и т. н. Те също се канеха да си вървят, но се бяха забавили в разговор със спряла при тях позната. Тази позната беше Лизавета Ивановна или просто, както я наричаха всички, Лизавета, по-малка сестра на същата онази старица Альона Ивановна, вдовицата на колежки регистратор и лихварка, при която беше ходил вчера Расколников да заложи часовника и да си прави опита… Той отдавна вече знаеше всичко за тази Лизавета и дори тя го познаваше малко. Това беше висока, тромава, плаха и кротка мома, почти идиотка, тридесет и пет годишна, истинска робиня на сестра си, на която работеше денонощно, тръпнеше пред нея и дори ядеше боя. Тя стоеше замислена, с бохча в ръцете пред търговеца и жена му и внимателно ги слушаше. Те много разпалено й говореха нещо. Когато Расколников изведнъж я видя, обхвана го някакво странно чувство, подобно на дълбоко изумление, макар че в тази среща нямаше нищо изумително.

— Най-добре, Лизавета Ивановна, лично да решите — говореше високо търговецът. — Елате утре към седем часа. И те ще дойдат.

— Утре ли? — провлачено и замислено каза Лизавета, сякаш не се решаваше.