Престъпление и наказание

— Вземете и мен, братлета! — вика някакъв момък от тълпата, също мераклия.

— Качвайте се! Всички се качвайте! — вика Миколка. — Всички ще ви закарам! Ще я утрепя! — И шиба, шиба и настървен вече се чуди с какво да я удари.

— Татенце, татенце — вика той на баща си, — татенце, какво правят те! Татенце, бият горкото конче!

— Да си вървим, да си вървим! — казва баща му. — Пияни са, разлудели са се, дръвниците; да си вървим, не гледай! — И иска да го отведе, но той се изскубва от ръцете му и без да разбира какво прави, тича към кончето. Но бедното конче вече е зле. То се задъхва, спира, пак дръпва и едва не пада.

— Удряй до смърт! — крещи Миколка. — Видя се тя вече. Ще я убия!

— А бе ти кръст не носиш ли, дяволе! — вика един старец от тълпата.

— Де се е видяло такова конче такъв товар да кара — добавя друг.

— Ще го съсипеш! — вика трети.

— Не се меси! Мое си е! Каквото си ща, това правя. Качвайте се! Всички се качвайте! Искам непременно да препуска!…

Изведнъж смях избухва като залп и заглушава всичко: кобилката не може да понесе зачестилите удари и от безсилие започва да рита. Дори старецът не издържа и се усмихва. И наистина: такава хилава кобилка, пък рита!

Двама момци от тълпата намират още два камшика и хукват да шибат кончето по хълбоците. Тичат от двете му страни.

— По муцуната, през очите шибайте, през очите! — крещи Миколка.

— Пейте, братлета! — крещи някой от каруцата и всички в каруцата запяват. Понася се пиянска песен, дрънчи дайре, на припевите свиркат с уста. Жената троши лешници и се хили.

Той тича редом с кончето, изпреварва го, вижда как го бият през очите, право през очите! Той плаче. Сърцето му се къса, сълзите му текат. Един от биячите го удря през лицето; той не усеща, той чупи ръце, крещи, хвърля се към побелелия старец с бяла брада, който клати глава и осъжда всичко това. Една жена го хваща за ръката и иска да го отведе, но той се отскубва и пак тича към кончето. То вече напряга последни сили, но още веднъж започва да рита.

— Да те вземат дяволите! — извиква яростно Миколка. Хвърля камшика, навежда се и измъква от дъното на каруцата дълъг и дебел аръш, хваща го с две ръце за края и с усилие замахва над кончето.

— Ще го смаже! — викат наоколо.

— Ще го убие!

— Мое си е! — вика Миколка и с всичка сила стоварва аръша. Чува се тежък удар.

— Бийте! Бийте! Какво спряхте! — чуват се гласове из тълпата. А Миколка замахва втори път и втори удар се стоварва с все сила връз гърба на нещастната кранта. Тя се подгъва чак до земята, но рипва и тегли, тегли с всичките си последни сили насам-натам, да изтегли каруцата; но от всички страни я посрещат с шест камшика и аръшът отново се вдига и се стоварва за трети път, после за четвърти, равномерно, с размах. Миколка е бесен, че не може с един удар да я убие.

— Издръжлива! — викат наоколо.

— Сега непременно ще падне, братлета, на място ще си остане! — вика от тълпата някакъв сеирджия.

— С брадвата, какво му мислиш! Веднага ще я довършишиш! — вика трети.

— Ех, комари те яли! Варда! — яростно изкрещява Миколка, захвърля аръша, пак рови нещо в каруцата и измъква железен лост. — Пази се! — крещи той и с все сила с един замах заковава на място нещастното си конче. Ударът се стоварва; кончето се олюлява, прикляква, понечва пак да дръпне, но лостът отново пада е всичка сила връз гърба му и то се строполява на земята, сякаш са му отсекли наведнъж и четирите крака.

— Довършвайте го! — крещи Миколка и скача обезумял от каруцата. Няколко момци, също червени и пияни, хващат, каквото им падне: камшици, прътове, аръша и тичат към издъхващата кобилка. Миколка застава отстрани и започва да я бие с лоста по гърба без никаква нужда. Крантата протяга муцуна, тежко въздъхва и умира.

— Довърши я? — викат в тълпата.

— Защо не препусна!

— Моя си е! — крещи Миколка с лоста в ръце и с кръвясали очи. Той стои, сякаш съжалява, че вече няма кого да удря.

— Ама ти комай наистина кръст не знаеш! — викат вече много гласове от тълпата.

Но нещастното момченце вече не е на себе си. То с вик си пробива път през тълпата към кончето, прегръща мъртвата му окървавена муцуна и го целува, целува го по очите, по бърните… После изведнъж скача и в изстъпление се хвърля с юмручетата си срещу Миколка. В този момент баща му, който отдавна вече тича подире му, го сграбчва най-сетне и го изнася от тълпата.

— Да си вървим! Да си вървим! — говори му той. — Да се прибираме!

— Татенце! Те защо… убиха… нещастното конче! — хълца то, но дъхът му спира и думите му се изтръгват с подвикване от свитите му гърди.

— Пияни са, разлудели са се, не е наша работа, да си вървим! — казва бащата.

Той прегръща баща си, но не може, не може да диша. Иска да си поеме дъх, да извика — и се събужда.

Събуди се целият в пот, с мокра от потта коса, задъхан, и ужасен се приповдигна.

„Слава Богу, че е само сън! — каза той, като седна под дървото и дълбоко си пое дъх. — Но какво е това. Да не съм болен: такъв безобразен сън!“

Цялото му тяло беше като премазано; беше му тежко и тягостно на душата. Сложи си лактите на коленете и подпря глава с две ръце.