Престъпление и наказание

— Какъв феномен, а! — извика студентът и се разсмя. Те започнаха да говорят за Лизавета. Студентът разказваше за нея с някакво особено удоволствие и непрестанно се смееше, а офицерът слушаше с голям интерес и помоли студента да му изпрати тази Лизавета да му изкърпи бельото. Расколников не пропусна нито дума и на бърза ръка научи всичко: „Лизавета била по-малката, природена (от друга майка) сестра на старата и била вече тридесет и пет годишна. Работела ден и нощ за сестра си, била вкъщи и готвачка, и перачка, а освен това шиела частно, ходела дори да мие дъски и всичко давала на сестра си. Никаква поръчка и никаква работа не смеела да вземе без позволението на старата. А старата била вече направила завещанието си и самата Лизавета, на която според завещанието не се падал нито грош, а само покъщнина, столове и прочие, го знаела; парите пък били определени за един манастир в Н-ска губерния за вечно успокоение на душата й. Лизавета била от еснафско, а не от чиновническо семейство, стара мома и ужасно груба на вид, извънредно висока, с дълги и сякаш изкълчени крачища, винаги с някакви безформени обуща от козя кожа, но много чистоплътна. Но най-главното, на което студентът се учудваше и смееше, беше, че Лизавета непрекъснато била бременна…“

— Нали казваш, че била урод? — попита офицерът.

— Да, черна една, все едно войник в женски дрехи, но знаеш ли, хич не е урод. Има такова добро лице и очи. Много дори. Доказателство — мнозина я харесват. Такава тиха, кротка, покорна, сговорчива, на всичко съгласна. А усмивката й дори е много хубава.

— Тя май и на тебе ти харесва? — засмя се офицерът.

— От каприз. Не, виж какво ще ти кажа. Аз тази проклета старица просто бих я убил и ограбил и, уверявам те, без никакви угризения на съвестта — с жар додаде студентът.

Офицерът пак се разсмя, а Расколников потрепера. Колко страшно беше това!

— Чакай, искам да те питам нещо сериозно — разгорещи се студентът. — Сега, разбира се, се пошегувах, но виж: от една страна, глупава, изветряла, нищожна, зла, болна бабичка, никому ненужна, напротив — вредна за всички, която не знае и тя самата защо живее и която утре и без това ще си умре. Разбираш ли? Разбираш ли?

— Е, разбирам — отговори офицерът, като внимателно се вгледа в разгорещения си приятел.

— Слушай по-нататък. От друга страна — млади, свежи сили, които всуе загиват без подкрепа, и то с хиляди, и то навсякъде! Стотици, хиляди добри дела и начинания, които могат да се осъществят, да се подпомогнат с парите на старата, са обречени на манастир! Стотици, може би хиляди съществувания, насочени по правия път; десетки семейства, спасени от нищета, от разложение, от гибел, от разврат, от венерически болници — и всичко това с нейните пари. Убий я и й вземи парите, за да можеш после да се посветиш на цялото човечество и на общото дело; как мислиш, няма ли да се изкупи едно най-нищожно престъпленийце с хилядите добри дела? Срещу един живот — хиляди живота, спасени от гниене и разложение. Една смърт и сто живота вместо нея — такава е простата аритметика! Пък и какво означава на общите везни животът на тази охтичава, глупава и злобна бабичка? Не е повече от живота на една въшка, на една хлебарка, пък и толкова дори не струва, защото бабичката е вредна. Тя съсипва чуждия живот: наскоро от злоба ухапала Лизавета по пръста; насмалко да й го отрежат.

— Разбира се, тя е недостойна да живее — каза офицерът, — но това си е природата.

— Е, братко, та нали природата я променят и насочват, иначе трябва да потънем в предразсъдъци. Иначе нямаше да има нито един велик човек. Като кажат: „Дълг, съвест“; нищо не искам да кажа против дълга и съвестта, но как ги разбираме ние? Чакай, ще ти задам още един въпрос. Слушай!

— Не, ти чакай; аз ще ти задам въпрос. Слушай! — Е?

— Ето, сега говориш и ораторстваш, но я ми кажи: самият ти би ли убил старата?

— Разбира се, че не! Просто от справедливост. Сега не става дума за мене…

— Аз пък мисля, че щом ти самият не смееш, значи, това не е никаква справедливост! Да изиграем още една игра!

Расколников остана извънредно развълнуван. Разбира се, това бяха най-обикновени и най-чести младежки разговори и мисли, каквито неведнъж вече беше слушал, само че в други форми и на други теми. Но защо именно сега му се случи да чуе такъв разговор и такива мисли, когато в собствената му глава току-що се бяха зародили… точно същите мисли? И защо именно сега, когато бе излязъл от старицата със зародиш на тази своя мисъл в главата, попадна точно на разговор за нея?… Това съвпадение винаги му изглеждаше странно. Този незначителен разговор в кръчмата оказа върху него в по-нататъшното развитие на нещата изключително въздействие: сякаш в него наистина имаше някакво предопределение, указание…