Престъпление и наказание

Преди, когато му се случваше да си представи всичко това във въображението си, мислеше понякога, че много ще го е страх. Но сега не се страхуваше много, дори никак не го беше страх. В този момент го занимаваха дори някакви странични мисли, но все за малко. Минавайки покрай Юсуповата градина, той дори доста се замисли за направата на високи фонтани и как добре биха освежавали въздуха на всички площади. Малко по малко стигна до убеждението, че ако се разшири Лятната градина върху цялото Марсово поле и ако дори се съедини с дворцовата Михайловска градина — би било прекрасно и изключително полезно за града. После изведнъж се заинтересува защо именно във всички големи градове човек не само по необходимост, а просто някак особено е склонен да живее и да се заселва именно в такива части на града, където няма нито градини, нито фонтани, където е мръсотия и смрад, и всякакви гадости. Тогава се сети за собствените си разходки по Сенния площад и за миг се опомни. „Що за глупости — помисли си той. — Не, по-добре за нищо да не мисля!“

„Така сигурно и на тези, дето ги водят на смърт, мисълта им полепва за всички неща, които им се изпречват на пътя“ — мярна му се в ума, но само му се мярна като светкавица; той веднага пропъди тази мисъл… Но ето че наближаваше, ето я къщата, ето го входа. Някакъв часовник внезапно удари един път. „Какво е това, нима е седем и половина? Не може да бъде, навярно е напред!“

За негово щастие на входа пак всичко мина благополучно. Нещо повече дори, сякаш специално в тази минута точно пред него през портите мина огромна кола със сено, която скри го напълно, докато минаваше през вратата, и щом колата влезе от портите в двора, той мигновено се шмугна вдясно. Чуваше се как там, от другата страна на колата няколко гласа крещят и спорят, но него никой не го забеляза и той не срещна никого. Много от прозорците към този огромен квадратен двор в момента бяха отворени, но той не вдигна глава — нямаше сили. Стълбището на старицата беше близо, веднага от входа вдясно. Той беше вече на стълбището…

Като си пое дъх, притисна разтуптяното си сърце и веднага напипа и намести още веднъж брадвата, започна предпазливо и безшумно да се качва по стълбите, ослушвайки се непрекъснато. Но и на стълбите по това време нямаше жива душа; всички врати бяха затворени; не срещна никого. Всъщност на втория етаж вратата на една празна квартира беше широко разтворена и вътре работеха бояджии, но те изобщо не погледнаха. Той постоя, помисли и продължи. „Разбира се, щеше да е по-добре, ако изобщо ги нямаше, но… над тях има още два етажа.“

Но ето и четвъртия етаж, ето и вратата, ето и квартирата отсреща; онази, празната. На третия етаж, както личи по всичко, квартирата, точно под тази на старицата, също е празна; визитната картичка, която е била закована с гвоздейчета, е махната — напуснали са!… Той се задъхваше. За миг му мина през ум мисълта: „Дали да не си отида?“ Но не си отговори и взе да се ослушва към квартирата на старата: мъртва тишина. После още веднъж се ослуша към стълбите, дълго, внимателно… След това се озърна за последен път, стегна се, понагласи се и още веднъж опипа брадвата в гайката. „Не съм ли блед… много? — помисли си той. — Не съм ли прекалено развълнуван? Тя е недоверчива… Дали да не почакам още… докато ми се успокои сърцето?…“

Но сърцето му не се успокояваше. Напротив, за проклетия биеше все по-силно, по-силно, по-силно… Той не издържа, бавно протегна ръка към звънчето и позвъни. След половин минута позвъни още веднъж, по-силно.

Никакъв отговор. Нямаше защо да звъни напразно, пък и не му приличаше! Старата, разбира се, си беше вкъщи, но тя е подозрителна и е сама. Той познаваше донякъде навиците й… И още веднъж плътно долепи ухо до вратата. Дали сетивата му бяха толкова изострени (което изобщо е трудно да се допусне), или наистина всичко се чуваше, но изведнъж сякаш долови някакво предпазливо движение на ръка до дръжката и шумолене на рокля точно до вратата. Някой безшумно стоеше точно до бравата и също като него тук, отвън, се ослушваше, притаен отвътре и, изглежда, също с ухо, долепено до вратата…

Той нарочно се размърда и измърмори нещо високо, за да не изглежда, че се крие; после позвъни трети път, но спокойно, солидно и без никакво нетърпение. Като си спомняше после за това, толкова ярко, ясно — тази минута се беше запечатала в него не можеше да разбере откъде е взел толкова хитрост, още повече че съзнанието му от време на време сякаш гаснеше, а тялото си почти не усещаше… Миг след това се чу дърпане на резето.

VII

Вратата както и тогава, се открехна едва-едва и от тъмното пак се впериха две бързи и недоверчиви очи. В този миг Расколников се обърка и едва не направи голяма грешка.