Опасявайки се, че старицата ще се изплаши, че са сами, и като не се надяваше видът му да й вдъхне доверие, той хвана вратата и я дръпна към себе си, за да не вземе старата отново да заключи. Като видя това, тя не дръпна вратата обратно към себе си, но и не пусна дръжката, така че той насмалко да я изтегли на стълбището заедно с вратата. Като видя, че стои точно на входа и не го пуска да влезе, той тръгна право срещу нея. Тя отскочи изплашена, искаше да каже нещо, но сякаш не можа, и го гледаше с широко разтворени очи.
— Добър ден, Альона Ивановна — започна той колкото може по-непринудено, но гласът му изневери, секна и затрепера, — донесох ви… едно нещо… но да минем по-добре тук… на светло… — Изостави я и направо, без покана, влезе в стаята. Старицата се втурна подире му, езикът й се развърза:
— Господи! Какво искате?… Кой сте вие? Какво обичате?
— Но моля ви се, Альона Ивановна… ваш познат… Расколников… донесох залога, дето ви го бях обещал наскоро… — И подаде залога.
Старата рече да погледне залога, но веднага впери поглед право в очите на неканения гост. Гледаше внимателно, злобно и недоверчиво. Мина около минута; стори му се дори, че в очите й има нещо като подигравка, сякаш вече беше разбрала всичко.
Чувстваше, че се обърква, че почти го е страх, че ако тя го гледа така, ако мълчи още половин минута, сигурно ще избяга от нея.
— Какво сте ме загледали, сякаш не сте ме познали? — каза той изведнъж също злобно. — Ако искате, вземете го, ако не — при друг ще ида, нямам време.
Нямаше намерение да й казва това, но то някак само му излезе от устата.
Старата се опомни и решителният тон на госта явно я успокои.
— Ами че ти, драги, защо така изведнъж… Какво е това? — попита тя, поглеждайки към залога.
— Сребърна табакера: нали ви казах миналия път. Тя протегна ръка.
— Ами защо сте такъв пребледнял? Ето и ръцете ви треперят! Да не си се къпал, драги?
— Тресе ме — отговори Расколников рязко. — Как няма да станеш бледен… ако нямаш какво да ядеш — добави той, едва изговаряйки думите. Силите пак го напускаха. Но отговорът излезе правдоподобен; старата пое залога.
— Какво е това? — попита тя, като още веднъж внимателно огледа Расколников и претегли вещта на дланта си.
— Едно нещо… табакера… сребърна… вижте я.
— Тя май не е и сребърна… ей, че си я овързал. — Докато се мъчеше да развърже връвчицата, обърната към прозореца, към светлината (всичките й прозорци бяха затворени въпреки задухата), тя за няколко секунди съвсем го забрави и застана с гръб към него. Той разкопча палтото и измъкна брадвата от гайката, но още не я вадеше, а само я придържаше с дясната ръка под дрехата. Ръцете му бяха ужасно слаби; чувстваше как всеки миг все повече изтръпват и се вдървяват. Страхуваше се, че ще изпусне и изтърве брадвата… изведнъж като че ли му се зави свят.
— Ама как го е овързал! — извика ядосана старата и мръдна към него.
Нито миг повече не биваше да губи. Измъкна брадвата, замахва с две ръце, почти не на себе си, и с неголямо усилие, почти машинално, я стовари с тъпото върху главата на старата. В този миг сякаш нямаше нужда от сила. Но щом стовари брадвата, и силата се роди в него.
Старата, както винаги, беше гологлава. Светлите й прошарени и оредели коси, както обикновено обилно намазани с дървено масло, бяха оплетени на миша опашка и забодени със счупено рогово гребенче, щръкнало на тила й. Ударът беше точно по темето, за което спомогна ниският й ръст. Тя извика, но съвсем слабо, и изведнъж се свлече на пода, но успя да вдигне ръце към главата си. В едната си ръка още продължаваше да държи „залога“. Тогава той с всичка сила я удари още веднъж и още веднъж, все с тъпото и все по темето. Кръвта шурна като от катурната чаша и тялото се повали назад. Той отстъпи, изчака я да падне и веднага се наведе над лицето й: тя беше вече мъртва. Очите й бяха изблещени, сякаш щяха да изскочат, а челото и цялото й лице бяха сбръчкани и обезобразени от гърчове.