Престъпление и наказание

Тези стъпки се чуха от много далече, чак от началото на стълбите, но той много добре и ясно помнеше, че още от първия звук, веднага, кой знае защо, реши, че непременно са за тук, за четвъртия етаж, при старата. Защо? Звукът ли беше някак особен, знаменателен? Стъпките бяха тежки, равномерни бавни. Ето, той вече изкачи първия етаж, ето, качва се нагоре; чува се по-ясно и по-ясно! Чу се тежкото му астматично дишане. Ето изкачва вече третия етаж… Идва тук! И изведнъж му се стори, че сякаш се е вкаменил точно като насън, когато сънуваш, че някой те настига, че вече е близо, иска да те убие, а ти сякаш си се праснал в земята и не можеш да мръднеш дори.

И най-после, когато гостът вече се изкачваше към четвъртия етаж, едва тогава изведнъж потръпна и успя пак бързо я ловко да се промъкне обратно в квартирата и да затвори вратата зад себе си. После хвана резето и бавно, безшумно го намести. Помагаше му инстинктът. Като свърши всичко, спотаи се, затаил дъх, точно до вратата. Неканеният гост също беше вече пред вратата. Сега стояха един срещу друг, както одеве със старата, когато вратата ги делеше, а той се вслушваше.

Гостът няколко пъти тежко си пое дъх. „Сигурно е дебел и едър“ — помисли си Расколников, стиснал в ръка брадвата. Всичко ставаше наистина като насън. Гостът дръпна звънчето и силно позвъни.

Щом издрънча тенекиеният глас на звънчето, изведнъж му се стори, че в стаята някой се размърда. Няколко секунди той дори сериозно се вслушва. Непознатият звънна още веднъж, пак почака и изведнъж с все сила задърпа нетърпеливо дръжката. С ужас гледаше Расколников скачащото резе и с тъп страх очакваше всеки момент да изскочи. Това наистина изглеждаше възможно: толкова силно дърпаше онзи. Помисли си да хване резето с ръка, но онзи можеше да се сети. Започна сякаш пак да му се вие свят. „Сега ще падна!“ — прониза го мисъл, но непознатият заговори и той веднага се опомни.

— Абе тия хора спят ли там или някой ги е издушил? — Пррроклетнички! — закънтя гласът му като от бъчва. — Ей, Альона Ивановна, стара вещице! Лизавета Ивановна. красавице невиждана! Отваряйте! У, проклетнички, заспали ли са, какво става?

И пак, разярен, десетина пъти наред с все сила дръпна звънчето. Явно това можеше да бъде само властен човек и свой в този дом.

В съшия миг някъде наблизо по стълбите се чуха ситни, бързи стъпки. Идваше още някой. Расколников дори не го чу отначало.

— Никой ли няма? — звънко и весело извика новодошлият, обръщайки се направо към първия гост, който още продължаваше да дърпа звънеца. — Добър ден, Кох!

„Като се съди по гласа, трябва да е съвсем млад“ — помисли си изведнъж Расколников.

— Абе дявол ги знае, едва не разкъртих бравата — отговори Кох. — А вие откъде ме познавате?

— Че как! Ами онзи ден в „Гамбринус“ три игри подред ви бих на билярд!

— А-а-а…

— Та няма ги, значи? Чудно. Ужасно глупава работа. Къде може да е отишла старата? Идвам по работа.

— И аз, господине, съм дошъл по работа!

— Е, какво да правим? Значи, връщаме се. Е-ех! А пък аз се надявах да взема пари! — възкликна младият човек.

— Разбира се, връщаме се, но защо ми каза да дойда? Тя ми определи час, вещицата. Само това липсваше. И къде, по дяволите, има да се шляе, не разбирам! Цяла година кисне вкъщи, вещицата, краката я болят, а сега изведнъж разходки!

— Да попитаме ли портиера?

— Какво?

— Къде е отишла и кога ще се върне.

— Хм… дявол да го вземе… да попитаме… Но тя никъде не ходи… — И той още веднъж дръпна дръжката. — По дяволите! Няма как, ще си вървя!

— Почакайте! — извика изведнъж младият човек. — Погледнете: виждате ли как вратата се открехва, когато я дърпате?

— Е?

— Значи, не е заключена, а само е затворена, с резето де! Чувате ли го как дрънчи?

— Е?

— Как може да не разбирате? Значи, някой от тях е вкъщи Ако бяха излезли всички, щяха да заключат отвън, а нямаше да е сложено резето отвътре. А сега чувате ли го как дрънчи? А за да сложиш резето отвътре, трябва да си вкъщи, разбирате ли? Значи, вкъщи са си, но не отварят!

— Брей! Вярно! — възкликна учуденият Кох. — Какво става тогава! — И той започна неистово да дърпа вратата.

— Стойте! — извика пак младият човек. — Не дърпайте! Тук нещо не е в ред… Нали звъняхте, дърпахте — не отговарят; значи, или и двете са припаднали, или…

— Какво?

— Ами това: да идем да викнем портиера; нека той ги събуди.

— Вярно! — И двамата тръгнаха надолу.

— Чакайте! Я вие останете тук, а пък аз ще изтичам долу да викна портиера.

— Защо да остана?

— Ами всичко става…

— Наистина…

— Нали ще ставам съдебен следовател. Тук явно, я-явно нещо не е в ред! — извика разгорещено младият човек и тичешком се спусна по стълбите.

Кох остана, подръпна още веднъж леко звънеца и той издрънча един път: после бавно, сякаш обмисляйки нещо и оглеждайки, взе да движи дръжката, като я теглеше и отпускаше, за да се убеди още веднъж, че е затворено само с резето. После се наведе, пъшкайки, и взе да гледа през ключалката, но в нея беше пъхнат отвътре ключът и следователно не можеше да се види нищо.