Престъпление и наказание

След не повече от пет минути отново скочи и веднага в изстъпление пак се спусна към дрехите си. „Как можах да заспя, когато още нищо не съм направил! Ами, разбира се, разбира се: гайката под мишницата още не съм махнал! Забравил съм, такова нещо съм забравил! Такава улика!“ Дръпна гайката и бързо взе да я къса на парченца, които напъха между бельото под възглавницата. „Парчетата накъсан плат в никакъв случай няма да събудят подозрение; да, да, сигурно!“ — повтаряше той, застанал насред стаята, и с напрегнато до болка внимание започна пак да се взира наоколо, по пода, навсякъде, да не би да е забравил още нещо. Увереността, че всичко, дори паметта, дори способността да съобрази най-простото нещо го напускат, започна нетърпимо да го мъчи. „Какво, нима вече започва, нима започва вече възмездието? Да, да, знаех си!“ И наистина обрезките от панталона бяха пръснати по пода насред стаята така, че още първият влязъл да ги види) „Но какво става с мене!“ — извика той пак объркан.

Тогава му мина през ума странна мисъл: че може би дрехите му са целите в кръв, че може би по тях има много петна, само че той не ги вижда, не ги забелязва, защото способността му да мисли е отслабнала, разкъсана… умът му е помрачен… Изведнъж си спомни, че и по кесийката имаше кръв. „А! Значи, и в джоба трябва да има кръв, защото аз тогава пъхнах кесийката още мокра!“ Веднага обърна джоба и наистина — на хастара имаше следи, петна! „Значи, разумът още не ме е напуснал изцяло, значи, мога да съобразявам и да помня, щом сам си спомних и се сетих! — помисли си, тържествувайки, и свободно и щастливо си пое дълбоко дъх. — Просто слабосилие от треската, минутно бълнуване.“ И той, отпра целия хастар на левия джоб на панталона. В тази минута слънчев лъч освети лявата му обувка: на чорапа, който се подаваше от обувката, сякаш личаха следи. Той събу обувката: „Наистина следи. Целият чорап отпред в кръв.“ Сигурно е стъпил тогава по невнимание в онази локва… „Но какво да правя сега с това? Къде да дяна този чорап, обрезките, джоба?“ Събра всичко в ръка и застана насред стаята. „В печката? Но те най-напред в печката ще започнат да ровят. Да ги изгоря? Но с какво? Кибрит дори нямам. Не, по-добре да отида някъде и да изхвърля всичко. Да, по-добре да ги изхвърля! — повтаряше той, сядайки пак на кушетката. — И то още сега, веднага, незабавно…“ Но вместо това главата му пак се отпусна върху възглавницата; отново го вледениха непоносими тръпки; и той отново придърпа отгоре си шинела. И дълго, няколко часа, в съзнанието му все още проблясваше от време на време, че „би трябвало още сега, на минутата, да отида някъде и да изхвърля всичко, да ми се махне от очите, по-скоро, по-скоро!“ На няколко пъти понечи да стане от кушетката, но вече не беше в състояние. Окончателно го събуди силно чукане по вратата.

— Отвори де, жив ли си или не? Все спи! — викаше Настася и тропаше с юмрук по вратата. — По цял ден спи като псе! Па псе си е! Я отваряй. Десет минава.

— Може пък да го няма! — чу се мъжки глас. „А, това е гласът на портиера!… Какво иска?“ Той скочи и седна на кушетката. Сърцето му биеше така, че чак го заболя.

— А кой ще сложи куката? — възрази Настася. — Я го виж ти, взел да се заключва! Тебе ли ще те откраднат? Я отваряй, главо, събуди се!

„Какво искат? Защо е дошъл портиерът? Всичко са научили. Да се съпротивлявам или да отворя? Да става, каквото ще!…“

Той се надигна, протегна се и махна куката.

Стаята му имаше такива размери, че можеше да свали куката и без да става от леглото.

Точно така: портиерът и Настася.

Настася го огледа някак особено. Той погледна предизвикателно и отчаяно към портиера. Онзи мълчаливо му подаде сиво, сгънато на две листче, запечатано с червен восък.

— Призовка от участъка — каза, като му даваше листчето.

— От какъв участък?…

— В полицията, значи, те викат, в участъка. Какъв друг участък…

— В полицията!… Защо?…

— Че аз отде да знам. Викат те — ще идеш. — Той го погледна внимателно, поогледа се наоколо и се обърна да си върви.

— Ти май съвсем се разболя? — обади се Настася, без да сваля очи от него. И портиерът обърна за миг глава. — От вчера го тресе — добави тя.

Той не отговори и държеше листчето в ръце, без да го разпечатва.

— Недей става тогава — продължаваше Настася поомекнала, виждайки, че спуска крака от кушетката. — Като си болен, не ходи: няма да умрат без тебе. Какво е това в ръцете ти?

Той погледна: в дясната си ръка държеше обрезките, чорапа и парчетата от откъснатия джоб. Така беше спал с тях. Едва по-късно, размишлявайки за това, си спомни, че полубуден, в треската много здраво стискаше всичко това в ръка и така заспиваше отново.

— Я го виж какви парцали е насъбрал и спи с тях, като че са някакво съкровище… — И Настася се разсмя със своя болезненонервен смях. Той веднага пъхна всичко под шинела и впи втренчен поглед в нея. Макар че в тази минута почти не беше в състояние трезво да разсъждава, чувстваше, че няма да се държат така с човек, ако дойдат да го арестуват. „Но… полицията?“

— Да беше пийнал чай? Искаш ли, а? Ще ти донеса; има още…