Престъпление и наказание

— Не… аз ще отида, сега ще отида — ломотеше той, като са изправяше на крака.

— Абе ти май и по стълбите не можеш слезе.

— Ще отида…

— Както щеш…

Тя излезе след портиера. Той веднага се втурна към светлината да огледа чорапа и обрезките: „Петна има, но не се забелязват твърде; всичко се е изцапало, размазало и вече е избеляло. Ако не знае човек, няма да забележи. Значи, Настася, слава Богу, отдалече не е могла нищо да забележи!“ Тогава с трепет разпечата призовката и я зачете; чете дълго и най-после разбра. Беше обикновена призовка от кварталния участък да се яви днес в девет и половина в канцеларията на кварталния.

„И това не беше ставало! Поначало нямам никаква работа с полицията! И защо тъкмо днес? — мислеше той в мъчително недоумение. — Господи, само по-скоро да се свърши!“ Понечи да коленичи за молитва, но дори сам се разсмя — не на молитвата, а на себе си. Бързо започна да се облича. „Все ми е едно, каквото ще да става! Да обуя чорапа! — дойде му наум изведнъж. — Ще се напраши още повече и следите ще изчезнат.“ Но щом го обу, веднага го смъкна с погнуса и ужас. Смъкна го, но като се сети, че няма друг, взе го и пак го обу — и пак се разсмя. „Всичко това е условно, всичко е относително, всичко е само форма — мярна се, пробягна за миг през мисълта му, докато цял трепереше, — ето на, че го обух! В края на краищата пак го обух!“ Впрочем смехът веднага се смени с отчаяние. „Не — каза си, — не съм в състояние…“ Краката му трепереха. „От страх“ — промърмори си той. От температурата му се виеше свят и го болеше главата. „Това е хитрост! Искат да ме примамят с хитрост и изведнъж да ме оплетат — продължаваше да си мисли, излизайки на стълбището. — Лошото е, че почти бълнувам… може да изтърва някоя глупост…“

По стълбите си спомни, че оставя всички вещи така в дупката на тапета, „а те могат нарочно в мое отсъствие да направят обиск“ — спомни си и се спря. Но такова отчаяние и такъв, ако може да се каже, цинизъм пред гибелта го овладяха изведнъж, че махна с ръка и продължи.

„Само по-скоро!…“

Вън пак беше непоносима горещина; нито капка дъжд през всичките тези дни. Пак прах, тухли и вар, пак смрад от дюкянчетата и кръчмите, пак пияни на всяка крачка, чухонци-разносвачи и полузаспали файтонджии. От яркия слънчев блясък го заболяха очите и още повече му се зави свят — обичайното усещане на болен от треска, излязъл изведнъж навън в ярък слънчев ден.

Като стигна на ъгъла на вчерашната улица, той с мъчителна тревога погледна към онази къща… и веднага отвърна очи.

„Ако ме питат, може и да кажа“ — помисли си, приближавайки към участъка.

Участъкът беше на около четвърт километър. Той току-що се беше пренесъл на ново място, в нова сграда, на четвъртия етаж. На предишното му място беше се отбивал веднъж, но много отдавна. Като влезе във входа, видя вдясно стълби, по които слизаше някакъв с тефтер в ръката. „Портиерът, значи; значи тук е участъкът“ — и той наслуки се заизкачва нагоре. Не искаше никого за нищо да пита.

„Ще вляза, ще коленича и всичко ще разкажа…“ — помисли си, като стигна до четвъртия етаж.

Стълбището беше съвсем тясно, стръмно и цялото в помия. Вратите на кухните на всички квартири и на четирите етажа излизаха към това стълбище и стояха отворени почти през целия ден. Затова беше толкова задушно. Нагоре и надолу се качваха и слизаха портиери с тефтери под мишница; куриери и различен народ от двата пола — посетители. Вратата на самия участък беше също отворена. Той влезе и спря в чакалнята. Някакви селяни стояха и чакаха. И тук беше задушно, а освен това човек можеше да повърне от миризмата на прясната, още незасъхнала по стените боя, разтворена с вмирисан безир. Като почака малко, реши да влезе в следващата стая. Стаите бяха все малки и ниски. Страшно нетърпение го влечеше все по-нататък и по-нататък. Никой не го забелязваше. Във втората стая седяха и пишеха някакви писари, облечени може би само малко по-добре от него, все някакви странни на вид хора. Той се обърна към един от тях.

— Какво искаш?

Той показа призовката от участъка.

— Студент ли сте? — запита го онзи, като погледна призовката.

— Да, бивш студент.

Писарят го огледа — впрочем без никакво любопитство. Това беше някакъв особено рошав човек, с лишен от мисъл поглед.

„От този нищо няма да науча, защото всичко му е безразлично“ — помисли си Расколников.

— Вървете оттатък, при деловодителя — каза писарят и посочи с пръст последната стая.

Той влезе в тази стая (четвъртата поред), тясна и претъпкана с хора — малко по-чисто облечени, отколкото в другите стаи. Между посетителите имаше две дами. Едната — в траур, бедно облечена, седеше пред писалището на деловодителя и пишеше нещо, което той й диктуваше. Другата дама, много пълна и моравочервена, цялата на петна, снажна жена и някак прекалено пищно облечена, с брошка на гърдите колкото чинийка, стоеше по-настрани и чакаше нещо. Расколников пъхна на деловодителя призовката си. Онзи я погледна, каза: „Почакайте“ и продължи да се занимава с дамата в траур.