Престъпление и наказание

— …Та ето, значи, многоуважаема Лавиза Ивановна, последната ми дума, това е вече за последен път — продължаваше поручикът. — Ако само още един път в твоя благороден дом пак стане скандал, тебе самата ще привлека към ответственост, както се казва на висок стил. Чу ли? Та литераторът, съчинителят, значи, получил пет рубли в „благородния дом“ за скъсания си фрак? Това са те, съчинителите! — И той хвърли презрителен поглед към Расколников. — Онзи ден в една кръчма пак стана история: наобядвал се, а не ще да плаща. „Аз — казва, — за това в сатира ще ви опиша.“ Друг един, на парахода миналата седмица нарече почтеното семейство на един статски съветник — жена му и дъщеря му — с най-долни думи. Наскоро един го изритаха от кафенето. Това са те, съчинителите, литераторите, студентите, проповедниците… Тю! А ти се пръждосвай! Че ще дойда лично да видя какво става у вас… Мисли му! Чу ли?

Луиза Ивановна още по-любезно се закланя на всички страни и с реверанси заднишком стигна до вратата; но при вратата се блъсна със задните си части в снажен офицер с открито свежо лице и чудесни гъсти, руси бакенбарди. Това беше самият Никодим Фомич, кварталният полицейски. Луиза Ивановна побърза да направи реверанс едва ли не до пода и със ситни, бързи крачки и подскоци изхвърча от участъка.

— Пак грохот, гръм и мълнии, смерч, ураган! — любезно и приятелски се обърна Никодим Фомич към Иля Петрович. — Пак са разтревожили сърцето ти, пак си кипнал! От стълбите още чух. — Няма как! — проговори с благородна небрежност Иля Петрович (и дори не каза „как“, ами някак си: „Ня-а-ма ка-ак!“) и мина с някакви книжа към другото писалище, помръдвайки театрално рамене: на всяка крачка, накъдето стъпи, натам и рамото. — Ето, вижте, моля ви се, господинът е съчинител, тоест студент бивш, тоест не си плаща, полици подписвал, квартирата не освобождава, непрекъснато постъпват оплаквания срещу него, а благоволява да предявява претенции, задето съм запалил цигара пред него! Самият той какви ли не п-п-подлости върши и я го вижте моля ви се: ето го сега в най-привлекателния му вид!

— Бедността не е порок, приятелю, нали така! Ясно — барутния си, не си могъл да понесеш обидата. Вие навярно сте му се обидили за нещо и също не сте се сдържали — продължи Никодим Фомич, обръщайки се любезно към Расколников, — но напразно: той е изклю-чи-тел-но бла-го-ро-ден човек, ви казвам, но барут, барут! Пламне, избухне, изгори — и толкоз! Всичко му е минало! И остава само златното му сърце! И в полка така го наричаха — „поручик барут“…

— И то какъв п-п-полк беше! — възкликна Иля Петрович твърде доволен, че така приятно го поласкаха, но все още намусен.

На Расколников изведнъж му се дощя да каже на всички нещо изключително приятно.

— Но, моля ви, капитане — започна той твърде свободно, обръщайки се изведнъж към Никодим Фомич, — вникнете и в моето положение… Аз съм готов дори да му поискам извинение, ако съм се провинил нещо. Аз съм беден и болен студент, смазан (той точно така каза: „смазан“) от бедност. Аз съм бивш студент, защото сега не мога да се издържам, но ще получа пари… Имам майка и сестра в С-ка губерния… Те ще ми пратят и аз… ще си платя. Хазайката ми е добра жена, но толкова се е озлобила, задето загубих уроците и вече четвърти месец не й плащам, че дори обяд не ми дава… А просто не разбирам каква е тази полица… Тя сега иска да й изплатя тази полица, обаче как, помислете сами!…

— Но това не е наша работа… — отбеляза пак деловодителят.

— Моля, моля, аз съм напълно съгласен с вас, но позволете и аз да обясня — подхвана пак Расколников, обръщайки се не към деловодителя, а все към Никодим Фомич, но стараейки се с всички сили да се обръща и към Иля Петрович, макар той упорито да си даваше вид, че се рови в книжата и му подчертава презрението си, — но позволете и аз от своя страна да обясня, че живея при нея вече близо три години, още откакто дойдох от провинцията и преди… преди… впрочем защо да не си призная на свой ред, още преди самото начало обещах да се оженя за дъщеря й, устно обещание, съвсем необвързващо… Тази девойка… впрочем тя дори ми харесваше, макар и да не бях влюбен, с една дума, младост, тоест искам да кажа, че тогава хазайката много ме кредитираше и аз водех отчасти такъв живот… бях много лекомислен…

— Никой не иска от вас да разправяте такива интимни неща, уважаеми господине, пък и време нямаме — грубо и тържествуващо понечи да го прекъсне Иля Петрович, но Расколников разпалено го спря, макар че изведнъж му стана извънредно трудно да говори.