Престъпление и наказание

Най-после му дойде наум, че ще бъде по-добре да отиде някъде край Нева. Там има и по-малко хора, и е по-скрито, и изобщо е по-удобно, а най-важното — по-отдалечено е от тези места. И изведнъж се учуди: повече от половин час да се лута измъчен и разтревожен и по опасни места, а не можа по-рано да се сети! И загуби този половин час за нещо безразсъдно само защото го беше решил вече, насън, в бълнуване! Той ставаше извънредно разсеян, всичко забравяше и съзнаваше това. Непременно трябваше да побърза!

Тръгна към Нева по В-ския булевард; но по пътя изведнъж му хрумна още една мисъл: „Защо в Нева? Защо във водата? Не е ли по-добре да отида някъде много далече, макар на островите, и там някъде, в безлюдно място, в гората, под някой храст да заровя всичко и дори да направя белег на дървото?“ И макар да чувстваше, че в тази минута не е в състояние ясно и трезво да обсъди всичко, мисълта му се видя безпогрешна.

Но и на островите не му беше съдено да отиде, случи се нещо друго: излизайки от В-ския булевард, видя изведнъж вляво един вход към двор, съвсем забутан, заграден с високи стени. До самия вход, вдясно, започваше задната неизмазана стена на съседната четириетажна къща, която стигаше много навътре в двора. Вляво, успоредно на тази стена и също непосредствено от вратата, започваше дървена ограда, дълга около двадесет крачки навътре в двора, която след това свиваше вляво. Това беше забутано, заградено място, където бяха отрупани някакви материали. По-нататък, в дъното на двора, се подаваше иззад оградата ъгълът на нисък, опушен каменен навес, сигурно част от някаква работилница. Тук имаше навярно коларска, железарска или друга подобна работилница: навсякъде още от вратата се чернееше натрупан въглищен прах. „Ето тук мога да хвърля всичко и да се махна!“ — помисли си изведнъж той. Като не забеляза никого в двора, влезе и веднага видя, непосредствено до вратата, изкопана край оградата канавка (както често се прави в къщи, където живеят много работници, занаятчии, колари и пр.), а над канавката върху самата ограда беше написано с тебешир неизменно в такива случаи остроумие: „Спирънето за бранено.“ Значи, и това беше в негова полза — нямаше да бъде подозрително, че се е отбил и е спрял. „Да хвърля някъде тук всичко изведнъж, накуп и да се махна!“

След като се озърна още веднъж, вече пъхнал ръка в джоба, той изведнъж забеляза до най-външната стена, между вратата и канавката, където разстоянието беше по-малко от метър, голям неодялан камък, тежък някъде към двадесет и пет килограма, опрян на каменния зид към улицата. Зад този зид беше улицата, тротоарът; чуваше се как сноват минувачите, които тук винаги бяха много; но зад стената не можеше да го види никой освен ако влезеше откъм улицата, което впрочем беше твърде възможно и затова трябваше да побърза.

Той се наведе към камъка, хвана го здраво с две ръце за върха, събра всичките си сили и го преобърна. Под камъка се бе образувала малка вдлъбнатина; той веднага взе да хвърля в нея всичко, което бе в джобовете му. Кесийката остана най-отгоре и все пак във вдлъбнатината имаше още място. После отново хвана камъка, с едно движение го обърна в предишното положение и той се намести на предишното си място, като може би само изглеждаше мъничко по-висок. Но той загреба малко пръст и я затисна по краищата с крак. Не се забелязваше нищо.

Тогава излезе и тръгна към площада. За миг го обхвана отново силна, едва поносима радост като одеве в участъка. „Следите са заличени! И на кого, на кого ще дойде наум да търси под този камък? Той си стои тук може би откакто се е строила къщата и още толкова ще стои. Пък и да намерят нещата, кой ще заподозре мене? Всичко е свършено! Няма улики!“ И се засмя. Да, той си спомняше по-късно, че се засмя с нервен, треперлив, тих, продължителен смях и докато прекосяваше площада, все се смееше. Но когато тръгна по К-ия булевард, където беше срещнал завчера онова момиче, смехът му изведнъж секна. Други мисли се промъкнаха в главата му. Изведнъж пък му се стори, че сега му е ужасно отвратително да минава покрай тази пейка, на която тогава, след като момичето си отиде, беше седял и размишлявал, и че ще му бъде ужасно тежко да срещне пак оня мустакат стражар, на когото даде тогава двадесет копейки. „Дявол да го вземе!“

Той вървеше, гледайки наоколо си разсеяно и злобно. Всичките му мисли се въртяха сега около някакъв единствен главен въпрос и той самият чувстваше, че това наистина е така важен въпрос и че сега, именно сега, е останал насаме с този важен въпрос и че това се случва дори за пръв път след тези два месеца.