Престъпление и наказание

— Но позволете, позволете ми отчасти всичко да разкажа… кое как беше и… на свой ред… макар че няма нужда, съгласен съм с вас… да ви разказвам — но преди година тази девойка умря от тиф, аз си останах квартирант, както преди, и хазайката, когато се премести в сегашната квартира, ми каза… и то приятелски ми каза… че напълно ми вярва и прочие… но да съм й подпишел все пак тази разписка за сто и петнадесет рубли, колкото тя смяташе, че й дължа. Позволете: тя каза именно, че веднага щом й дам този документ, пак ще ме кредитира, колкото поискам, и че тя от своя страна никога, никога — това бяха нейните собствени думи — няма да се възползва от този документ, докато сам не си платя… И ето сега, когато нямам уроци и нямам какво да ям, тя си ги иска… Какво да кажа сега?

— Всички тези трогателни подробности, уважаеми господине, не ни интересуват! — нагло го отряза Иля Петрович, — вие сте длъжен да дадете отговор и обещание, а че сте били влюбен и всички тези трагически моменти ни най-малко не ни влизат в работа.

— Ама ти… много жестоко… — проговори Никодим Фомич, като седна на писалището и също се зае да подписва. Стана му някак срамно.

— Хайде, пишете — каза деловодителят на Расколников.

— Какво да пиша? — запита той някак особено грубо.

— Ще ви диктувам.

На Расколников му се стори, че сега, след изповедта му, деловодителят се държи по-небрежно и по-презрително — но, чудно нещо — на него самия изведнъж му стана абсолютно безразлично мнението на когото и да било и тази промяна се извърши някак си в един миг, в една минута. Ако беше се опитал да размисли малко, той, разбира се, би се учудил на това как е могъл да разговаря така с тях само преди минута и дори да им натрапва чувствата си! И откъде се бяха взели тези чувства? Сега напротив, дори ако изведнъж стаята се изпълнеше не с полицаи, а с най-добри негови приятели, и тогава навярно не би намерил за тях нито една човешка дума, до такава степен опустя изведнъж сърцето му. Мрачно чувство на мъчителна, безкрайна самотност и отчуждение изведнъж се породи съвсем ясно в душата му. Не низостта на сърдечните му излияния пред Иля Петровия, не низостта и на тържеството на поручика над него му обърнаха изведнъж така сърцето. О, какво го засягаха сега собствената му подлост, всички тези амбиции, поручици, немкини, искове, участъци и пр., и пр.! Ако го бяха осъдили дори на изгаряне в тази минута, той пак не би се помръднал и дори надали би изслушал внимателно присъдата. В него ставаше нещо, което му беше съвсем непознато, ново, внезапно, небивало. Той нетолкова разбираше, колкото ясно чувстваше, с цялата сила на чувството си, че не само с трогателни излияния, както одеве, но с каквото и да било друго не бива повече да се обръща към тези хора в кварталния участък и че дори ако това бяха все негови кръвни братя и сестри, а не полицейски поручици — то и тогава нямаше защо да се обръща към тях, каквото и да му се случи; до тази минута той никога още не бе изпитвал подобно странно и ужасно чувство. И най-мъчителното — това беше повече чувство, отколкото съзнание, отколкото ясна мисъл; непосредствено чувство, най-мъчително от всички чувства, които бе изпитвал досега през живота си.

Деловодителят започна да му диктува формата на обичайния в такива случаи отговор, тоест не мога да платя, обещавам еди-кога си, града няма да напусна, имуществото си нито ще продавам, нито ще подарявам и пр.

— Та вие едва пишете, писалката пада от ръката ви — забеляза деловодителят, като се вглеждаше с любопитство в Расколников. — Болен ли сте?

— Да… вие ми се свят… казвайте по-нататък!

— Това е; подпишете.

Деловодителят прибра документа и се зае с други посетители.

Расколников му върна писалката, но вместо да стане и да си отиде, сложи лакти на писалището и стисна главата си с ръце. Някой сякаш забиваше гвоздей в темето му. Изведнъж му мина през ума странна мисъл: да стане сега, да се приближи към Никодим Фомич и да му разкаже всичко за вчера, всичко до последната подробност, после да отиде заедно с него в квартирата си и да му покаже нещата в ъгъла, в дупката. Желанието му беше толкова силно, че той дори стана, за да го изпълни. „Не трябва ли да го обмисля поне една минута? — мина му през ума. — Не, по-добре, без да мисля, и край на всичко!“ Но изведнъж спря като вцепенен: Никодим Фомич говореше разпалено на Иля Петрович и до него достигнаха думите:

— Не може да бъде, и двамата ще ги пуснат. Първо, всичко противоречи; помислете: защо ще викат портиера, ако те са го извършили? За да се издадат сами ли? Или от хитрост? Не, би било прекалено хитро! И освен всичко и двамата портиери и една жена са видели студента Пестряков точно в минутата, когато е влизал: вървял с трима приятели и се разделил с тях точно пред вратата и разпитвал портиерите за квартирата още пред приятелите си. Как ще разпитва за квартирата, ако е тръгнал с такова намерение? А Кох, той, преди да се отбие при старата, е останал долу при златаря половин час и точно в осем без четвърт си тръгнал, за да се качи горе при нея. Помислете сега…