Престъпление и наказание

„По дяволите всичко това! — помисли той изведнъж в пристъп на неизчерпаема злоба. — Като се е започнало — започнало се е, по дяволите и тя, и целият този нов живот! И колко глупаво е всичко това, Господи!… И колко много лъгах, и колко подъл бях днес! Как долно угодничих и му се подмазвах на този отвратителен Иля Петрович! Но впрочем и това няма никакво значение! Плюя на всички тях, а и на това, че съм угодничил и съм се подмазвал! Не е там работата! Не е там!…“

Изведнъж спря: нов, съвсем неочакван и съвсем прост въпрос внезапно го обърка и изпълни с горчиво изумление:

„Ако наистина всичко това е било извършено съзнателно, а не от глупост, ако наистина си имал определена и твърда цел, как тогава досега още не си погледнал в кесийката и не знаеш какво си спечелил, заради какво си понесъл всички тези мъки и си се решил съзнателно на това подло, отвратително, низко дело? Та ти току-що искаше да хвърлиш кесийката във водата заедно с всички вещи, които също още не си видял… Как може?“

Да, така е; всичко това е така. Впрочем той и преди го знаеше и това съвсем не беше нов въпрос за него; и когато през нощта бе решил да хвърли всичко във водата, реши го без каквото и да е колебание и възражение, а сякаш така трябваше да бъде, сякаш другояче беше дори невъзможно… Да, той знаеше всичко това и помнеше всичко; та това едва ли не още вчера бе решено така, в онази минута, когато стоеше над сандъчето и измъкваше от него калъфите… Да, така е!…

„То е, защото съм много болен — мрачно реши той най-сетне, — аз сам измъчих и изтерзах себе си и не зная какво върша… И вчера, и онзи ден, и през цялото това време измъчвах себе си… Ще оздравея… и няма да се измъчвам… Ами ако изобщо не оздравея? Господи! Как ми омръзна всичко това!…“ Той вървеше, без да спира. Ужасно му се искаше някак да се разсее, но не знаеше какво да направи, какво да предприеме. Ново, непреодолимо чувство го обземаше все повече и повече почти с всяка минута: някакво безкрайно, почти физическо отвращение към всичко, което срещаше и което го заобикаляше, упорито, злобно, омразно. Отвратителни му бяха всички минувачи — отвратителни бяха лицата им, походката, движенията. Просто, ако някой го заговореше, би го заплюл, би го ухапал навярно…

Спря внезапно, когато излезе на булеварда край Малая Нева, на Василевския остров, до моста. „Ето, тук живее, в тази къща — помисли си. — Я виж, излиза, че съм дошъл при Разумихин! Пак същата история като тогава… Впрочем твърде любопитно е: искал ли съм да дойда или просто съм вървял и съм се озовал тук? Все едно: нали казах… онзи ден… че след това, на другия ден, ще отида при него, да, и ще отида! Защо да не може сега да се отбия…“

Той се качи на петия етаж при Разумихин.

Разумихин си беше вкъщи, в стаичката, и в този момент работеше, пишеше — той му отвори. Около четири месеца не бяха се виждали. Разумихин беше в извехтял парцалив халат, с пантофи на бос крак, рошав, небръснат и немит. На лицето му се изписа учудване.

— Какво ти е? — развика се той, оглеждайки от глава до пети влезлия си приятел; после помълча и подсвирна.

— Толкова ли си закъсал? Че ти, брат, и мене си надминал — добави, като гледаше дрипите на Расколников. — Ами седни де, сигурно си изморен! — И когато Расколников се строполи върху мушамения турски диван, който беше още по-жалък от неговия, Разумихин изведнъж видя, че гостът му е болен.

— Но ти си сериозно болен, знаеш ли това? — Той взе да му мери пулса; Расколников си издърпа ръката.

— Няма нужда — каза той, — дошъл съм… виж какво: нямам никакви уроци… бих искал… впрочем изобщо не ми трябват уроци…

— Знаеш ли, ти бълнуваш! — каза Разумихин, който го наблюдаваше втренчено.

— Не, не бълнувам… — Расколников стана от дивана. Докато се беше качвал към Разумихин, не бе помислил за това, че ще трябва, значи, да се срещне лице с лице с него. А сега в един миг разбра, вече от опит, че най-малко е разположен в тази минута да се среща лице с лице с когото и да било на света. Цялата му жлъч се надигна в него. Едва не се задуши от злоба към самия себе си още щом престъпи прага на Разумихин.

— Довиждане? — каза той изведнъж и тръгна към вратата.

— Почакай де, почакай, чудак такъв!

— Няма нужда!… — повтори Расколников и пак си дръпна ръката.

— Че за какъв дявол си дошъл тогава! Да не си полудял нещо? Та това е… почти обидно. Няма да те пусна така.

— Добре, слушай: дойдох при тебе, защото не познавам никого другиго, който би ми помогнал… да започна… защото ти си по-добър от всички тях, тоест по-умен, и можеш да измислиш… А сега виждам, че нищо не ми трябва, чуваш ли — абсолютно нищо… ничии услуги и съчувствия… Аз сам… самичък… толкова! Оставете ме на мира!