Престъпление и наказание

— Но, моля ви се, как се е получило между тях такова противоречие: твърдят, че са чукали и че вратата е била затворена, а след три минути, когато дошли с портиера, излязло, че вратата била отворена?

— Там е работата: убиецът сигурно е бил вътре и е сложил резето; и непременно са щели да го хванат там, ако Кох така глупаво не беше тръгнал и той за портиера. А онзи именно в този промеждутък е успял да слезе по стълбите и да се измъкне някак. Кох с две ръце се кръсти: „Ако аз — казва, — бях останал там, той щеше да се хвърли и да ме убие с брадвата.“ В черква молебен иска да отслужи, хе-хе!…

— А убиеца никой ли не го е видял?

— Къде ще го видят! Къщата е цял Ноев ковчег — отбеляза деловодителят, който даваше ухо от мястото си.

— Работата е ясна, работата е ясна! — повтори разпалено Никодим Фомич.

— Не, работата е много неясна — завърши Иля Петровия. Расколников си взе шапката и тръгна към вратата, но не стигна до нея…

Когато дойде на себе си, видя, че седи на стол, че отдясно го крепи някакъв човек, че отляво стои друг с жълта чаша, пълна с жълта вода, и че Никодим Фомич стои пред него и втренчено го гледа; той стана от стола.

— Какво ви е, болен ли сте? — доста рязко го запита Никодим Фомич.

— Той и като подписваше, едва държеше писалката — вмъкна деловодителят, като седна на мястото си и се залови пак с книжата.

— А отдавна ли сте болен? — извика Иля Петровия от мястото си, като също преглеждаше някакви книжа. Той, разбира се, също бе разглеждал болния, докато беше в безсъзнание, но се бе отстранил веднага щом се свести.

— От вчера… — промърмори Расколников в отговор.

— А вчера излизахте ли някъде?

— Излизах.

— Болен?

— Болен.

— В колко часа?

— Към осем вечерта.

— А къде ходихте, позволете да запитам?

— По улицата.

— Кратко и ясно.

Расколников отговаряше рязко, отсечено, бледен като платно и без да свежда черните си възпалени очи пред погледа на Иля Петрович.

— Той едва се държи на краката, а ти… — обади се Никодим Фомич.

— Ни-що! — каза някак особено Иля Петрович. Никодим Фомич понечи да добави още нещо, но като погледна деловодителя, който втренчено го гледаше, млъкна. Изведнъж всичхи млъкнаха. Беше странно.

— Е, добре — заключи Иля Петрович, — ние не ви задържахме.

Расколников излезе. Той можа да чуе и това, че след излизането му започна изведнъж оживен разговор, в който най-ясно се отделяше въпросителният глас на Никодим Фомич… На улицата съвсем се опомни.

„Обиск, обиск, сега ще ми направят обиск! — си повтаряше той, бързайки да се прибере. — Разбойници! Подозират ме!“ Предишният страх пак го обзе целия, от главата до петите.

II

„Ами ако вече са направили обиск? Ами ако ги заваря вкъщи?“

Но ето и стаята му. Нищо и никого; никой не е надничал. Дори Настася нищо не е пипала. Но, Господи, как е могъл да остави одеве всички тези неща в дупката!

Той се спусна към ъгъла, пъхна ръце под тапета и започна да измъква нещата и да пълни с тях джобовете си. Оказаха се всичко осем предмета: две малки кутийки с обици или нещо подобно — не видя добре; после четири сахтиянови калъфчета. Една верижка беше просто завита във вестник. Още нещо, увито във вестник, навярно орден…

Той напъха всичко в различни джобове в палтото и в останалия му десен джоб на панталона, като се стараеше нищо да не личи. Заедно с нещата взе и кесийката. После излезе от стаята и този път дори я остави широко отворена.

Вървеше бързо и уверено и макар да се чувстваше целият разнебитен, беше в пълно съзнание. Страхуваше се от преследване, страхуваше се, че след половин, след четвърт час сигурно вече ще излезе нареждане да го следят; трябваше, значи, на всяка цена навреме да прикрие следите. Трябваше да свърши с това, докато му оставаха поне още малко сили и поне капка разсъдък… Но къде да отиде?

Това беше вече отдавна решено: „Ще хвърля всичко в канала — и няма да има никакви следи, и край на всичко.“ Така беше решил още през нощта, сред бълнуванията, в онези моменти, когато, спомняше си, на няколко пъти искаше да стане и да тръгне: „По-скоро, по-скоро и всичко да хвърля.“

Но се оказа, че е много трудно да ги хвърли.

Бродеше по булеварда край Екатерининския канал от половин час, а може би и повече, и на няколко пъти вече поглеждаше стълбите към канала, когато минаваше край тях. Но не можеше и да си помисли за изпълнение на намерението; или точно до стълбите имаше салове, на които перачки перяха бельо, или пък бяха завързани лодки, и навсякъде гъмжеше от народ, а и отвсякъде — от булеварда, от всички страни можеха да го видят, да го забележат: подозрително е — слязъл нарочно долу, спрял се и хвърля нещо във водата. Ами ако калъфите не потънат, а заплуват? Да, точно така. Всеки ще види. И без туй всички, които го срещат, така го гледат и оглеждат, сякаш само той ги интересува. „Защо е това? Или може би само ми се струва“ — мислеше си.