Престъпление и наказание

Той си пое дъх по-свободно. „Сигурно не е за това!“ Малко по малко започна да се успокоява, той с всички сили си налагаше да се успокои, да се овладее.

„Някоя глупост, някоя най-дребна непредпазливост — и мога да се издам! Хм… Жалко, че тук не достига въздух — добави той, — задушно… Още повече ми се вие свят… И мислите ми се оплитат…“

Той чувстваше в себе си страшен безпорядък. Страхуваше се, че няма да се овладее. Мъчеше се да се занимае с нещо, да мисли за нещо съвсем странично, но това никак не му се удаваше. Деловодителят впрочем много го интересуваше; все гледаше да разбере, да отгатне нещо по лицето му. Това беше много млад човек, около двадесет и две годишен, с мургаво и подвижно лице, което изглеждаше по-състарено, облечен по модата и контешки, със сресана на път, прилизана и напомадена коса, с много пръстени и халки на белите, чистени с четка пръсти и със златен ланец на жилетката. Той дори размени две-три думи на френски с някакъв чужденец, който също беше там, и то твърде прилично.

— Луиза Ивановна, защо не седнете — каза той мимоходом на натруфената моравочервена дама, която продължаваше да стои, сякаш не смееше сама да седне, макар че до нея имаше стол.

— Ich danke1 — каза тя и бавно, с копринено шумолене се отпусна на стола. Светлосинята й рокля с бяла дантела се наду като балон около стола и зае почти половината стая.

Замириса на парфюм. Но дамата явно се смущаваше от това, че заема половината стая и че така силно лъха на парфюм, макар че се усмихваше страхливо и същевременно нахално, но явно неспокойно.

Дамата в траур най-сетне свърши и се приготви да става. Изведнъж доста шумно и много наперено, като въртеше някак особено рамене на всяка крачка, влезе някакъв офицер, хвърли фуражката с кокарда на писалището и седна на креслото. Пищната дама просто скочи от мястото си, като го видя, и с особен възторг му направи реверанс; но офицерът не й обърна никакво внимание, а в негово присъствие тя вече не посмя да седне. Това беше поручикът, помощник на кварталния полицейски, с щръкнали хоризонтално червеникави мустаци и с извънредно дребни черти на лицето, които впрочем не говореха за нищо особено освен за известно нахалство.

Той косо и някак възмутено погледна Расколников: наистина дрехите му бяха прекалено дрипав но въпреки цялата му изпадналост все пак осанката му не съответстваше на облеклото; Расколников от непредпазливост го изгледа дръзко и прекалено дълго, така че онзи чак се обиди.

— Ти какво искаш? — кресна той, навярно учуден, че такъв дрипльо хич и не мисли да се смрази от неговия мълниеносен поглед.

— Викали сте ме… ето призовката… — успя да отговори някак Расколников.

— Това е по онзи иск за парите, от студента — засуети се деловодителят, като вдигна глава от документите. — Ето. — И той подаде на Расколников тефтера, като му посочи мястото.

— Прочетете!

„Пари? Какви пари! — мислеше Расколников. — Но… значи, сигурно не е за онова!“ И той потрепера от радост. Стана му изведнъж ужасно, неизразимо леко. Камък се стовари от плещите му.

— А в колко часа пише да се явите, уважаеми господине? — кресна поручикът, обиден кой знае защо, все повече и повече.

— Писано ви е в девет, а сега вече минава единадесет…

— Донесоха ми я едва преди четвърт час — високо и през рамо отвърна Расколников, който изведнъж и неочаквано за самия себе си също се разсърди, изпитвайки дори известно удоволствие, и Не стига, че съм дошъл болен, в треска.

— Моля, не крещете!

— Аз не крещя, а говоря съвсем спокойно, вие ми крещите; а аз съм студент и няма да позволя да ми се крещи.

Помощникът така кипна, че в първата минута дори не можа да каже нищо и само пръски хвърчаха от устата му. Той скочи от мястото си.

— Благоволете да млъкнете! Намирате се в учреждение. Не си позволявайте гр-р-рубости, господине!

— И вие се намирате в учреждение — извика Расколников, — и освен дето крещите, пушите и цигара, тоест проявявате неуважение към всички тук. — След като изговори това, Расколников почувства неизразима наслада.

Деловодителят ги гледаше усмихнат. Темпераментният поручик явно беше озадачен.

— Това не е ваша работа! — изкрещя той най-после някак неестествено високо. — Я благоволете да дадете обяснението, което ви се изисква. Покажете му, Александър Григориевич. Оплакване има срещу вас! Не си плащате! Пък я го виж какво се перчи храбрецът!

Но Расколников вече не слушаше, а жадно сграбчи листа, за да намери час по-скоро разгадката. Прочете веднъж, втори път, но не разбра.

— Какво значи това? — попита той деловодителя.

— Дължите пари срещу полица; иск е заведен. Трябва или да ги платите с всички разноски, такси и прочие, или да дадете писмен отговор кога ще можете да платите и същевременно да се задължите да не напускате столицата до плащането и да не продавате и укривате имуществото си. А заемодавецът има право да продаде имуществото ви, а с вас да постъпи според закона.

— Но аз… не дължа никому!