Престъпление и наказание

В тази минута от коридора през тълпата бързо се промъкна Полинка, която беше ходила да вика сестра си. Тя влезе, като едва си поемаше дъх от бързото тичане, свали шала, намери с поглед майка си, приближи се до нея и каза: „Иде, навън я срещнах!“ Майка й я сложи на колене до себе си. През тълпата безшумно и плахо се промъкна девойка и внезапната й поява в тази стая, сред нищетата, дрипите, смъртта и отчаянието бе странна. Тя също беше в дрипи; дрехите й бяха от най-евтините, но натруфени по уличен вкус, според правилата, установени в този специален свят, с ярко и позорно подчертана цел. Соня се спря в коридора пред прага, но не го прекрачваше и гледаше като зашеметена, сякаш без нищо да съзнава, и забравила за своята купена на вехто копринена, неприлична тук пъстра рокля с прекалено дълъг и смешен шлейф и извънредно широк кринолин, който запречваше цялата врата, и за светлите си обувки, и за омбрелката11, непотребна нощем, но която тя бе взела със себе си, и за смешната кръгла сламена шапчица с ярко огненочервено перо.

Изпод тази момчешки накривена шапчица се показваше слабо, бледо и изплашено личице с разтворена уста и със застинали от ужас очи Соня беше дребна на ръст, към осемнадесетгодишна, слабичка, но доста хубавичка блондинка, с прекрасни сини очи Тя гледаше втренчено леглото, свещеника; тя също беше задъхана от бързане. Най-после шушукането, някои думи, казани в тълпата, навярно стигнаха до нея. Тя сведе очи, прекрачи прага и застана в стаята, но пак до вратата.

Изповедта и причестяването свършиха. Катерина Ивановна пак отиде до леглото на мъжа си. Свещеникът се отдръпна и на излизане се обърна, за да каже на Катерина Ивановна няколко напътствени и утешителни думи.

— Ами тези какво ще ги правя! — рязко и нервно го прекъсна тя, сочейки децата.

— Бог е милостив; надявайте се на помощта на Всевишния — започна свещеникът.

— Е-ех! Милостив е, но не за нас!

— Това е грях, грях, госпожо — каза свещеникът, клатейки глава.

— А това не е ли грях? — извика Катерина Ивановна и посочи умиращия.

— Може би онези, които са станали неволна причина, ще се съгласят да ви обезщетят поне за доходите, които губите.

— Не ме разбирате! — извика ядосана Катерина Ивановна и махна с ръка. — Пък и защо ще ме обезщетяват? Че той, пиян, сам се е наврял под конете! И какви доходи? От него не доходи, а само мъка виждах. Че той, пияницата, всичко проливаше. От нас крадеше и го носеше в кръчмата; и техния, и моя живот в кръчмата пропи! И слава Богу, че умира! Ще ни олекне!

— В предсмъртния му час трябва да му простите, а това е грях, госпожо, такива чувства са голям грях!

Катерина Ивановна сновеше около болния, даваше му вода, изтриваше потта и кръвта около главата му, оправяше му възглавниците и разговаряше със свещеника, когато успяваше да се обърне към него от време на време, докато се занимаваше с всичко това. Но сега изведнъж му се нахвърли почти в изстъпление:

— Ех, отче! Приказки, празни приказки са това! Да му простя! Ето на, ако не бяха го прегазили, щеше да си дойде днес пиян; има само една риза, съвсем износена, дрипава, и той щеше да се просне да спи, а пък аз до сутринта щях да пера парцалите — неговите и на децата, после щях да ги изсуша на прозореца, а като се поразсъмне, щях да седна да ги изкърпя — така ми минават нощите!… За каква прошка ми говорите! И без това съм му простила!

Дълбока, страшна кашлица прекъсна думите й. Тя се изплю в кърпичката си и я пъхна под носа на свещеника, като се държеше, сгърчила лице, с другата ръка за гърдите. Кърпичката беше цялата в кръв…

Свещеникът наведе глава и не каза нищо.

Мармеладов беше в предсмъртна агония; той не сваляше очи от лицето на Катерина Ивановна, която пак се наведе над него. Все искаше да и каже нещо; понечи да заговори, движейки с усилие езика си и изговаряйки неясно думите, но Катерина Ивановна, разбрала, че иска да я моли за прошка, веднага заповеднически викна:

— Мълчи-и-и! Няма нужда!… Зная какво искаш да кажеш!… — И болният млъкна; но в същата минута блуждаещият му поглед се спря на вратата и той видя Соня.

Досега не беше я забелязал; тя стоеше в ъгъла и в сянка.

— Кой е това? Кой е това? — проговори той изведнъж с хриптящ задъхан глас, страшно разтревожен, сочейки ужасен с очи към вратата, където стоеше дъщеря му, и правейки усилия да се надигне.

— Лежи! Лежи-и-и! — извика Катерина Ивановна.

Но той с нечовешко усилие успя да се опре на ръката си. Безумно и втренчено гледа известно време дъщеря си, сякаш не можеше да я познае. А и никога досега не беше я виждал така облечена. Изведнъж я позна унизена, смазана, натруфена и засрамена, смирено чакаща своя ред да се прости с умиращия си баща. Безкрайно страдание се изписа на лицето му.

— Соня! Дъще! Прости ми! — извика той и поиска да простре ръце към нея, но, загубил опора, се олюля и се строполи от дивана по лице; спуснаха се да го вдигат, сложиха го да легне, но той вече издъхваше. Соня тихо изстена, хвърли се, прегърна го и замря в тази прегръдка. Той издъхна в ръцете й.