Престъпление и наказание

— Не сте Амал Иван, а Амалия Людвиговна, и тъй като аз не принадлежа към вашите долни подлизурковци като господин Лебезятников, който сега се смее зад вратата (зад вратата наистина се чу смях и възклицанието: „Сдърпаха се!“), то винаги ще ви наричам Амалия Людвиговна, макар че никак не мога да разбера защо на вас това име не ви харесва. Вие виждате какво се е случило със Семьон Захарович; той умира. Моля ви веднага да заключите тази врата и да не пускате тук никого. Оставете го поне да умре спокойно! Иначе, уверявам ви, още утре постъпката ви ще стане известна на самия генерал-губернатор. Князът ме познава още от девойка и много добре помни Семьон Захарович, на когото е правил много благодеяния. Всички знаят, че Семьон Захарович имаше много приятели и покровители, които той сам изостави от благородна гордост, защото познаваше нещастната си слабост, но сега (тя посочи Расколников) ни помага един великодушен млад човек със средства и връзки, когото Семьон Захарович познава от дете, и бъдете уверена, Амалия Людвиговна…

Всичко това се изговори на скоропоговорка, все по-забързано, но кашлицата изведнъж пресече красноречието на Катерина Ивановна. В тази минута умиращият дойде на себе си и изстена и тя се спусна към него. Болният отвори очи и още без да разпознава, без да разбира, се загледа в застаналия над него Расколников. Дишаше тежко, дълбоко и нарядко; в ъгълчетата на устата му се изцеди кръв, пот изби по челото му. Не познал Расколников, той неспокойно се заоглежда. Катерина Ивановна го гледаше с тъжен, но строг поглед, а от очите й капеха сълзи.

— Боже мой! Гърдите му целите са премазани! И колко кръв! — проговори тя отчаяно. — Трябва да му съблечем всички горни дрехи! Семьон Захарович, обърни се малко, ако можеш — извика му тя.

Мармеладов я позна.

— Свещеник! — проговори той с хриптящ глас. Катерина Ивановна се дръпна към прозореца, опря чело на рамката и с отчаяние възкликна:

— О, триж проклет живот!

— Свещеник! — проговори пак умиращият след минута мълчание.

— Отидоха! — му подвикна Катерина Ивановна; той послуша подвикването й и замълча. Търсеше я с плахи, тъжни очи; тя пак се върна при него и застана до главата му. Той се поуспокои малко, но не за дълго. Скоро погледът му се спря на мъничката Лидочка (неговата любимка), която трепереше в ъгъла като припадничава и го гледаше с учудените си детски втренчени очи.

— А… а… — сочеше я той разтревожен. Искаше да каже нещо.

— Какво има? — извика Катерина Ивановна.

— Босичка е! Босичка! — изговори той, сочейки с безумен поглед босите крачета на момиченцето.

— Мълчи-и-и! — извика нервно Катерина Ивановна. — Знаеш защо е босичка!

— Слава Богу, докторът — извика зарадван Расколников.

Влезе докторът — спретнато старче, немец, озърна се недоверчиво; приближи се към болния, измери пулса му, внимателно опипа главата и с помощта на Катерина Ивановна разкопча напоената с кръв риза и оголи гърдите на болния. Гърдите му бяха целите обезобразени, премазани и разкъсани; няколко ребра от дясната страна бяха счупени. Отляво, точно над сърцето, имаше зловещо, голямо жълтеникаво-червено петно — жесток удар с копито. Докторът се намръщи. Стражарят му разказа, че колелото е закачило премазания и го е влачило и въртяло по улицата тридесетина крачки.

— Чудно, че изобщо е дошъл в съзнание — пошепна тихо докторът на Расколников.

— Какво ще кажете? — запита го той.

— Сега ще умре.

— Няма ли никаква надежда?

— Ни най-малка! Предсмъртни мигове… При това и главата е много опасно ранена… Хм. Може да му се пусне кръв… но… безполезно ще бъде. След пет-десет минути непременно ще умре.

— Тогава по-добре му пуснете кръв!

— Добре… Впрочем, предупреждавам ви, че ще е съвсем безполезно.

В това време пак се чуха стъпки, тълпата в коридора направи път и на прага се появи свещеникът със светите дарове побеляло старче. Още от улицата беше отишъл да го извика един стражар. Докторът веднага му отстъпи мястото си и те си размениха многозначителни погледи. Расколников помоли доктора да почака още малко. Той сви рамене и остана.

Всички се отстраниха. Изповедта беше съвсем кратка. Умиращият едва ли разбираше нещо; а можеше да произнася само откъслечни неясни звуци. Катерина Ивановна взе Лидочка, свали момченцето от стола и като отиде в ъгъла до печката, коленичи, а децата накара да коленичат пред нея. Момиченцето само потреперваше, а момченцето, застанало на голите си коленца, отмерено вдигаше ръчичка, кръстеше се широко и правеше поклони до земята, удряйки чело, което явно му доставяше особено удоволствие. Катерина Ивановна хапеше устни и сдържаше сълзите си; тя също се молеше, от време на време оправяше ризичката на детето и успя да намести върху прекалено разголените рамене на момиченцето кърпата, която извади от скрина, без да стане и без да прекъсне молитвата си. В това време вратите на вътрешните стаи пак започнаха да се отварят от любопитни. А в коридора зрителите — квартирантите от цялото стълбище, ставаха все повече и повече, но не престъпваха прага на стаята. Само една свещ осветяваше цялата сцена.