Престъпление и наказание

— Ами дето работим. „Защо — казва, — сте измили кръвта? Тук — казва, — убийство стана, а пък аз дойдох да я наема.“ И звънчето взе да дърпа, за малко да го откъсне. „Да идем — казва, — в участъка, там всичко ще докажа.“ И ни се лепна.

Портиерът с недоумение и намръщено разглеждаше Расколников.

— Вие кой сте? — извика той колкото може по-страшно.

— Аз съм Родион Романич Расколников, бивш студент, а живея в дома на Шил, тук на пресечката, много наблизо, в квартира номер четиринадесет. Питай портиера… той ме знае, Расколников каза всичко това някак лениво и замислено, без да се обръща, с вперен в здрачената улица поглед.

— В квартирата защо сте ходили?

— Да я видя.

— Какво има да я гледаш?

— Да го отведем ли в участъка? — намеси се изведнъж занаятчията, но млъкна.

Расколников го стрелна косо през рамо, погледна го внимателно и каза все така тихо и лениво:

— Да вървим!

— Па ще го заведем! — подхвана окуражилият се занаятчия.

— Защо е разпитвал за онова, кой го знае какво има наум, а?

— Да е пиян, не е пиян, ама Господ ги знае — измърмори работникът.

— Абе какво искате? — викна пак портиерът, вече сериозно разсърден. — Ти какво си се лепнал?

— Уплаши се от участъка, а? — каза му с насмешка Расколников.

— От какво да се уплаша? Какво си се лепнал?

— Нехранимайко! — извика жената.

— Абе що ще се разправяш с него — извика другият портиер, огромен селянин с разкопчана връхна дреха и ключове на пояса. — Пръждосвай се!… Същински нехранимайко!… Пръждосвай се!

И като хвана Расколников за рамото, го изхвърли на улицата. Расколников залитна, но не падна, изправи се, погледна мълчаливо всички зрители и си тръгна.

— Чуден човек — каза работникът.

— Чуден народ се навъди напоследък — каза жената.

— Все пак трябваше да го отведем в участъка — добави занаятчията.

— Няма какво да си взимаме беля на главата — реши едрият портиер. — Ама че нехранимайко! Сам се навира, а като си вземеш беля на главата, после не можеш се оправи… Знаем ги тия!

„Та да отида ли или да не отида“ — мислеше Расколников, спирайки насред булеварда, на кръстопътя, оглеждайки се, като да чакаше някой да му каже решаващата дума. Но никой отникъде не се обади; всичко беше глухо и мъртво като камъните, по които стъпваше, за него мъртво, само за него… Изведнъж в далечината, на около двеста крачки, в края на улицата, в гъстеещия мрак той различи тълпа, говор, викове… Сред тълпата стоеше някаква каляска… Насред улицата затрептя светлинка. „Какво става?“ Расколников сви вдясно и тръгна към тълпата. Той някак се улавяше за всичко и като си помисли това, хладно се усмихна, защото вече окончателно беше решил за участъка и беше сигурен, че сега всичко ще свърши.

VII

Посред улицата стоеше каляска, елегантна, богаташка, впрегната в чифт буйни сиви коне; тя беше празна, а кочияшът, слязъл от капрата, стоеше до нея; конете ги държаха за юздите. Наоколо се тълпеше много народ, най-отпред — стражари. Един от тях държеше в ръка запалено фенерче, с което, навеждайки се, осветяваше нещо на улицата, точно до колелата. Всички говореха, викаха, ахкаха; кочияшът изглеждаше объркан и от време на време повтаряше:

— Какъв грях! Господи, какъв грях!

Расколников си проби път колкото можа и видя най-после причината за това суетене и любопитство. На земята лежеше току-що прегазен от конете човек, в безсъзнание, явно много бедно облечен, но в „благородно“ облекло, целият в кръв. От лицето му, от главата течеше кръв; лицето му беше цялото в рани, изподраскано и обезобразено. Личеше си, че са го премазали здравата.

— Божичко! — нареждаше кочияшът. — Как да го предвардиш! Че то да карах бързо или да не му бях викнал, а то бавно карах, равномерно. Всички видяха: хората ако лъжат — и аз лъжа. Пияният свещ няма да запали — то се знае!… Гледам го — прекосява улицата, залита, едва не пада — викнах веднъж, втори път, трети и позапрях конете; а той взе, че им падна право под краката! Нарочно ли беше, кой го знае, ама съвсем нетрезвен беше… Пък кончетата са млади, плашливи — дръпнаха се, а той изкрещя — те още повече… и стана белята.

— Точно така беше! — разчу се нечий свидетелски глас от тълпата.

— Че викаше, вярно е, три пъти му извика — обади се друг глас.

— Баш три пъти, всички чухме! — извика трети.

Впрочем кочияшът не беше много унил и изплашен. Личеше си, че каляската принадлежи на богат и влиятелен човек, който я чакаше някъде; стражарите също бяха много загрижени как да уредят това последно обстоятелство. Премазаният трябваше да бъде занесен в участъка и в болницата. Никой не знаеше името му.

В това време Расколников се промъкна и се наведе още повече. Изведнъж фенерчето ярко освети лицето на нещастника и той го позна.

— Аз го познавам, познавам го! — завика той, като си пробиваше път напред. — Той е чиновник, бивш, титулярен съветник, Мармеладов! Живее тук наблизо, в дома на Козел… По-бързо лекар! Аз ще платя, ето! — Извади от джоба си пари и ги показваше на стражаря. Беше необикновено развълнуван.