Престъпление и наказание

— Ето ти и двадесет копейки бакшиш. Гледай колко пари! — протегна той към Заметов треперещата си ръка с банкнотите. — Червенички, синички, двадесет и пет рубли. Откъде са? Ами новите дрехи откъде са? Нали знаете, че бях без копейка! Нали сте разпитали вече хазайката?… Хайде, стига! Assez cause!10 Довиждане… всичко най-хубаво!…

Той излезе, целият разтреперан от някакво необуздано истерично чувство, в което имаше обаче и частица непоносима наслада — но впрочем мрачен и страшно изморен. Лицето му беше изкривено като след някакъв припадък. Умората му бързо растеше. Сега силите му се събуждаха и преливаха изведнъж, при първия тласък, от първия дразнител, и също така бързо отслабваха с отслабването на дразнителя.

А Заметов, останал сам, още дълго седя на същото място в размисъл. Расколников, без да иска, преобърна всичките му мисли по въпросното предположение и окончателно установи мнението му.

„Иля Петрович е тъпак!“ — реши той окончателно.

Едва Расколников отвори вратата към улицата и изведнъж точно там се сблъска с влизащия Разумихин. И двамата на крачка разстояние не се бяха забелязали един друг, така че почти си удариха главите. Известно време те се измерваха с поглед. Разумихин беше изумен до немай-къде, но изведнъж гняв, истински гняв страшно светна в очите му.

— Ето къде си бил! — изкрещя той с цяло гърло. — От леглото избягал! А аз под дивана даже го търсих! И на тавана се качвахме! Едва не пребих Настася заради тебе… А той къде бил! Родка! Какво значи това? Казвай цялата истина! Признавай! Чуваш ли?

— Това значи, че всички сте ми омръзнали до смърт и искам да съм сам — спокойно отговори Расколников.

— Сам? Когато още не можеш да ходиш, когато муцуната ти е бледа като платно и се задъхваш? Глупак!… Какво си правил в „Кристалният дворец“? Признавай веднага!

— Пусни ме! — каза Расколников и понечи да продължи. Това вече изкара Разумихин от кожата: той здраво го хвана за рамото.

— Да те пусна? И смееш да ми казваш: „Пусни ме!“ Знаеш ли какво ще направя сега с тебе? Ще те сграбча, ще те направя на вързоп, ще те занеса под мишница вкъщи — и под ключ!

— Слушай, Разумихин — започна тихо и като че ли съвсем спокойно Расколников, — нима не виждаш, че не искам твоите благодеяния! И що за желание да правиш благодеяния на такива, които… плюят на това? На такива в крайна сметка, на които им е действително тежко да понасят това? Защо трябваше да ме намираш в началото на заболяването ми? Аз може би бих бил много щастлив да умра? Нима недостатъчно ясно ти дадох да разбереш днес, че ме мъчиш, че си ми… омръзнал! Що за желание наистина да мъчиш хората! Уверявам те, че всичко това сериозно пречи на оздравяването ми, защото непрекъснато ме дразни. Нали одеве Зосимов си отиде, за да не ме дразни. Остави ме, за Бога, и ти! И в края на краищата какво право имаш да ме задържаш насила? Нима не виждаш, че аз сега говоря в пълно съзнание? Как, научи ме как да те склоня най-после да не ми досаждаш и да не ми правиш благодеяния? Нека съм неблагодарен, нека съм долен човек, само ме оставете на мира, всички, за Бога, ме оставете на мира! Махнете се! Махнете се!

Той започна спокойно, радвайки се предварително на всичката злъч, която се готвеше да излее, а свърши в изстъпление, задъхвайки се, както одеве с Лужин.

Разумихин постоя, помисли и пусна ръката му.

— Върви по дяволите тогава! — каза той тихо и почти замислено. — Стой! — изрева внезапно, когато Расколников понечи да тръгне. — Чуй ме. Заявявам ти, че всички вие, до един сте дърдорковци и самохвалковци! Появи ли се някакво страданийце — и му треперите като на писано яйце! И в това даже крадете чуждите автори. Нито следа от самостоятелен живот няма във вас! От восък сте направени вие, а вместо кръв имате суроватка! На нито един от вас не вярвам! Най-важното за вас при всички обстоятелства е как да не приличате на хора! Сто-ой! — изкрещя той с удвоен гняв, като забеляза, че Расколников пак се кани да си тръгне. — Слушай докрай! Знаеш, че днес се събираме у дома за новата квартира, те сега може и да са дошли вече — но аз преди малко минах и оставих чичо да приема гостите. Та ако ти не беше глупак, досаден глупак, непоправим глупак, ако не беше някакъв превод от чужд език — защото, Родя, признавам, ти си умно момче, но си глупак! — та, значи, ако не беше глупак, щеше да направиш по-добре да дойдеш днес у дома да прекараш вечерта, вместо да си хабиш подметките. Щом вече си излязъл, какво толкова! Аз бих те настанил в меко кресло, хазаите имат… Чай, компания… Ако искаш, може и на кушетката да те настаня — все пак между нас ще полежиш… И Зосимов ще дойде. Ще наминеш ли? — Не.

— Лъ-жеш! — възкликна нетърпеливо Разумихин. — Че откъде знаеш? Ти не можеш да отговаряш за себе си! И изобщо нищо не разбираш от тази работа… Аз хиляди пъти точно така съм се скарвал с хората — и пак съм се връщал… Засрамиш се — и се върнеш при човека! Запомни, значи, къщата на Починков, третия етаж…

— Но вие така, господин Разумихин, комай можете да позволите някой и да ви набие, заради удоволствието да благодетелствате.