Престъпление и наказание

— После ще кажа защо ще наостряте, а сега, мили мой, заявявам ви… не, по-добре, „признавам си“… не, и това не подхожда — „давам показания, а вие записвате“ — ето така! Та давам показание, че четях, интересувах се… търсех… ровех се… — Расколников присви очи и изчака, — търсех — и с тази цел се отбих тук — за убийството на старицата, чиновнишката вдовица — произнесе той най-сетне почти шепнешком, като доближи съвсем лицето си до лицето на Заметов. Заметов го гледаше право в очите, без да се помръдне и без да си отмества лицето. По-късно на Заметов най-странно му се виждаше това, че точно цяла минута те мълчаха и точно цяла минута се гледаха така.

— Е, и какво, като сте чели? — извика той изведнъж в недоумение и нетърпеливо. — Мене какво ме засяга! Какво от това?

— Това е същата онази старица — продължи Расколников все така шепнешката и без да трепне от възклицанието на Заметов, — същата, за която — помните ли, когато започнахте да разказвате в участъка, аз припаднах. Сега разбирате ли?

— Какво значи това? Какво… да „разбирам“? — каза Заметов почти разтревожен.

Неподвижното и сериозно лице на Расколников се преобрази в миг и той изведнъж избухна отново в същия нервен смях, както одеве, като че не беше в състояние да се сдържи. И изведнъж съвсем ясно си спомни един неотдавнашен миг, когато стоеше зад вратата с брадвата, резето подскачаше, онези зад вратата ругаеха и се мъчеха да отворят, а на него внезапно му се дощя да им викне, да ги ругае, да им се изплези, Да ги дразни, да се смее, да се смее, да се смее с глас.

— Вие или сте луд, или… — каза Заметов и спря, сякаш потресен изведнъж от мисълта, проблеснала внезапно в ума му.

— Или? Какво „или“? Хайде де? Хайде кажете!

— Нищо — отвърна сърдито Заметов. — Това са глупости! И двамата млъкнаха. След внезапния, припадъчен изблик на смях Расколников изведнъж стана замислен и тъжен, си сложи лакътя на масата и подпря главата си с ръка. Сякаш изобщо беше забравил Заметов. Мълчанието продължи доста дълго.

— Защо не си пиете чая? Ще изстине — каза Заметов.

— А? Какво? Чаят?… Да… — Расколников отпи от чашата сложи в устата си залък хляб и изведнъж, като погледна Заметов, сякаш в миг всичко си спомни и като че дойде на себе си: лицето му в същата минута прие първоначалното си насмешливо изражение. Той продължи да си пие чая.

— Много се навъдиха напоследък тия мошеничества — каза Заметов. — Ето наскоро четох в „Московские ведомости“, че в Москва заловили цяла шайка фалшификатори на пари. Цяла организация. Подправяли банкноти.

— О, това е стара работа! Още преди месец го четох — отговори спокойно Расколников. — Та това според вас са мошеници? — добави той, усмихвайки се.

— Че как да не са мошеници?

— Тези? Това са деца, бланбеки9, а не мошеници! Петдесет души се събрали да вършат такава работа! Може ли такова нещо? И трима са много, дори ако всеки вярва на другия повече, отколкото на самия себе си!

Иначе достатъчно е единият да се напие и да се раздрънка и всичко отива по дяволите! Сукалчета! Наемат несигурни хора да им разменят банкнотите по банките; такава работа да поверят на първия срещнат! Но да речем, че децата успеят, да речем, че всеки успее да си размени по милион, ами после? Цял живот? Всеки зависи от другите за през целия си живот! Че то по-добре да се обесиш! А те и да ги разменят не съумели: взел да ги разменя в банката, получил пет хиляди — и му се разтреперили ръцете. Четирите хиляди ги преброил, а петата я взел, без да я брои, на вяра, само час по-скоро да си пъхне парите в джоба и да избяга. И, разбира се, събудил подозрение. И всичко отишло по дяволите заради един глупак! Как е възможно такова нещо?

— Че му се разтреперили ръцете ли? — подхвана Заметов. — Не, това е възможно. Не, напълно съм уверен, че е възможно. Може да ти се случи да не издържиш.

— Това да не издържиш?

— А вие ще издържите ли? Не, аз не бих издържал! За сто рубли възнаграждение да се решиш на такъв ужас! Да отидеш с фалшива банкнота, и то къде? В банката, където всички са врели и кипели в тази работа — не, аз бих се объркал. А вие няма ли да се объркате?

На Расколников изведнъж страшно му се дощя пак „да се изплези“. От време на време тръпки минаваха по гърба му.