Престъпление и наказание

— Не знам… Извинете… — измърмори господинът, изплашен и от въпроса, и от странния вид на Расколников, и пресече улицата, Расколников тръгна направо и излезе на оня ъгъл на Сенния, където продаваха търговецът и жена му, които приказваха тогава с Лизавета, но тях сега ги нямаше. Като позна мястото, той се спря, огледа се и се обърна към едно младо момче с червена рубашка, което се прозяваше на входа на брашнарския склад.

— Тук, на ъгъла, нали продава един търговец с една жена, с жена си, а?

— Всякакви продават — отвърна момчето, измервайки отвисоко Расколников.

— Как се казва?

— Както са го кръстили, тъй се казва.

— Ти да не си зарайчанин? От коя губерния си? Момчето пак погледна Расколников.

— Нашият град, ваше сиятелство, не е губернски, а околийски, брат ми е скитал, а пък аз съм стоял все у дома, та не зная… Простете ми великодушно, ваше сиятелство.

— Тук, горе, пивница ли има?

— Кръчма е това, и билярд има; и принцеси се намират… Бива си ги!

Расколников прекоси площада. Там, на ъгъла, имаше гъста тълпа народ, все селяни. Той се промъкна чак в средата, вглеждайки се в лицата. Кой знае защо, искаше му се всекиго да заговори. Но селяните не му обръщаха внимание и нещо се разправяха за свои си работи, събирайки се на купчинки. Той постоя, помисли и тръгна вдясно, по тротоара, по посока на В-ия. Като мина площада, излезе на една пресечка…

И преди често беше минавал по тази къса пресечка, която извиваше и водеше от площада към улица Садовая. Напоследък, когато му ставаше противно, дори го влечеше да се шляе по всички тези места, „за да му стане още по-противно“. А сега тръгна по нея, без да мисли за нищо. Тук имаше една голяма къща с много кръчми и прочие заведения, където можеше да се яде и пие; от тях непрекъснато изтичваха жени, облечени, както се ходи „до комшиите“ — гологлави и само по рокля. На две-три места те се тълпяха по тротоара на групи, най-вече край стълбите за приземния етаж, където по две стъпала човек можеше да слезе в разни твърде увеселителни заведения. От едно от тях в тази минута се носеше трополене и глъчка по цялата улица, дрънкаше китара, пееха се песни и беше много весело.

Голяма група жени се тълпеше край входа; някои седяха на стъпалата, други — на тротоара, трети си говореха прави. Край тях по улицата се шляеше, ругаейки високо, пиян войник с цигара в уста и като че искаше да влезе някъде, но бе забравил къде. Един дрипльо ругаеше друг дрипльо и някакъв мъртво пиян се търкаляше насред улицата. Расколников се спря до голямата група жени. Те говореха с дрезгави гласове; всички бяха с басмени рокли, с ботинки от козя кожа и гологлави. Някои бяха прехвърлили четиридесетте, но имаше и седемнадесетгодишни, почти всички със синини под очите.

Него, кой знае защо, го занимаваше пеенето и целият този шум и глъчка там долу… Оттам се чуваше как сред смеха и писъците някой буйно танцуваше, отмервайки такт с токове, съпровождан от китара и от неудържимия напев на тъничък фалцет. Той внимателно, мрачно и замислено слушаше, наведен пред входа, надничайки с любопитство от тротоара в преддверието.

Ти, стражарю мой прекрасен, ти недей ме би напразно! —

лееше се тъничкият глас на певеца. На Расколников ужасно му се дощя да разбере какво се пее, сякаш от това зависеше всичко. „Защо да не вляза? — помисли си той. — Смеят се! Пияни. Дали да не се напия?“

— Няма ли да влезете, мили господине? — запита го една от жените с доста звънък и още не съвсем дрезгав глас. Тя беше млада и дори не беше отвратителна — само тя от цялата група.

— Я виж, хубавичка! — отговори той, като се понадигна и я погледна.

Тя се усмихна: комплиментът много й хареса.

— И вие сте много хубавичък — каза тя.

— Колко сте слаб! — забеляза басово друга. — Да не са ви изписали от болница?

— Уж все генералски дъщери, а носовете им на всичките чипи! — прекъсна я изведнъж приближил се селянин, пийнал, развеселен, с разкопчана дреха и хитро усмихната муцуна. — Я ги виж какви са весели!

— Влизай, като си дошъл!

— Ще вляза! Шекерче!

И той се изтърколи надолу.

Расколников продължи пътя си.

— Ей, господине! — извика подире му момичето.

— Какво?

То се сконфузи.

— Аз, мили господине, винаги с удоволствие бих прекарала времето си с вас, но сега някак не мога пред вас да си събера куража. Подарете ми, приятни кавалере, шест копейки да си пийна!

Расколников извади наслука три петачета.

— Ах, какъв добричък господин!

— А как се казваш?

— Ще питате за Дуклида.

— Не, това на нищо не прилича — каза изведнъж една от групата, клатейки глава към Дуклида. — Това не го разбирам, как може така да си иска! Аз сигурно бих умряла от срам…

Расколников погледна с любопитство оная, която говореше. Беше към тридесетгодишна, с лице, белязано от едра шарка, цялата в синини, с подпухнала горна устна. Тя говореше и осъждаше спокойно и сериозно.