Престъпление и наказание

— Аз иначе бих постъпил — започна той издалече. — Аз бих обменял така: бих преброил първите хиляда може би четири пъти — отпред назад и отзад напред; във всяка банкнота бих се вглеждал, после бих се заловил за следващите хиляда, бих започнал да броя, бих преброил до средата и бих извадил една петдесетачка, бих я погледнал срещу светлината, после бих я обърнал и пак бих я погледнал срещу светлината — да не би да е фалшива? „Мене, един вид, ме е страх: една моя роднина загуби наскоро така двадесет и пет рубли“ и бих разказал някаква история. А като започна да броя трите хиляди — не, момент, аз май във вторите хиляда не преброих добре седмата стотица, съмнявам се нещо; бих зарязал третите и пак бих се заловил за вторите — и така и петте. А като свърша, бих извадил от петата и от втората по една банкнота и пак бих ги погледнал срещу светлината, и пак със съмнение — „Сменете ги, моля“ — и така бих изтровил касиера, че просто да не знае как да се отърве от мене! Най-после бих свършил, бих си тръгнал, бих отворил вратата — но не, извинете, пак се връщам, да попитам нещо, за обяснение — ето как бих постъпил аз!

— Уф, какви страшни неща разправяте! — каза със смях Заметов. — Само че това са приказки, а инак сигурно щяхте да се поспънете. В онези неща, да ви кажа, според мен не само ние с вас, но даже обигран, безразсъдно смел човек не може да гарантира за себе си. Ето ви на пресен пример: в нашия квартал убиха старицата. Нали уж смел човек, посред бял ден рискувал толкова, само по чудо се спасил — но ръцете му все пак са трепнали: не съумял да я обере, не издържал; то си личи…

Расколников като че се обиди.

— Личало! Хайде, хванете го сега де! — извика той, дразнейки злорадо Заметов.

— Ще го хванем.

— Кой? Вие ли? Вие да го хванете? Ще има да потичате! За вас кое е най-важното: харчи ли човек пари или не. Уж нямаше пари, а пък изведнъж взе да харчи — как да не е той! Че вас и едно дете ще ви излъже по този начин, ако поиска!

— Там е работата я, че те всички правят така — отговори Заметов, — ще убие хитро, ще рискува живота си, а после — право в кръчмата и се издава. По харченето ги залавят. Не са всички хитреци като вас. Вие, разбира се, нямаше да отидете в кръчмата, нали?

Расколников навъси вежди и втренчено погледна Заметов.

— На вас май ви се услади, искате да разберете как бих постъпил и в този случай? — попита той с неудоволствие.

— Бих искал — твърдо и сериозно отвърна оня. Той взе да говори и да гледа някак прекалено сериозно.

— Много?

— Много.

— Добре. Ето как бих постъпил аз — започна Расколников, като пак изведнъж доближи лицето си до лицето на Заметов, пак го загледа право в очите и зашепна, така че този път онзи чак потръпна. — Ето как бих постъпил аз: бих взел парите и вещите и на излизане оттам веднага, без да се отбивам никъде, бих отишъл в някое затънтено място, където има само огради и почти никой не минава, в някоя овощна градина или нещо подобно. Бих си набелязал още отнапред в този двор някой камък, тежък, да речем, петнадесет килограма, в някой ъгъл, до оградата, който си стои там може би от времето, когато са строили къщата; бих повдигнал камъка — под него трябва да има вдлъбнатинка — и в тази вдлъбнатинка бих сложил всички вещи и парите. Бих ги сложил и бих ги затиснал с камъка, тъй както си е бил преди, бих позатъпкал малко с крак наоколо и бих си отишъл. После година, две нищо не бих взимал, три не бих взимал — хайде, търсете! Гонете вятъра, ако си нямате работа!

— Вие сте луд — каза Заметов, кой знае защо, също едва ли не шепнешката и, кой знае защо, изведнъж се отдръпна от него. Очите на Расколников засвяткаха: той страшно пребледня; горната му устна трепна и заподскача. Той се наведе колкото можеше по-близо до Заметов и зашава устни, без нищо да произнася; това продължи около половин минута; той знаеше какво прави, но не можеше да се сдържа. Страшната дума, както тогава резето на вратата, просто подскачаше на устните му: още малко — и ще се отрони; още малко — и ще я изпусне; още малко — и ще я изрече!

— Ами ако аз съм убил старицата и Лизавета? — проговори той изведнъж и се опомни.

Заметов диво го погледна и пребледня като платно. Лицето му се изкриви в усмивка.

— Нима е възможно това? — проговори той едва чуто. Расколников злобно го погледна.

— Признайте си, че повярвахте? Да? Нали?

— Съвсем не! Сега повече от когато и да било не вярвам! — бързо каза Заметов.

— Хвана се най-после! Хванахме врабченцето! Значи, преди вярвахте, щом сега „повече от когато и да било не вярвате“?

— Но съвсем не! — възкликна Заметов, явно объркан. — Вие затова ли ме плашихте, за да ме доведете до това?

— Та, значи, не вярвате? А за какво заговорихте в мое отсъствие, когато излязох от участъка? А защо поручик Барут ме разпитва след припадъка? Ей ти — викна той на келнера, като стана и си взе фуражката, — колко?

— Тридесет копейки всичкото — отговори онзи и дотича.