Престъпление и наказание

„Къде — помисли си Расколников, продължавайки пътя си, — къде бях чел как един осъден на смърт, един час преди да умре, говори или мисли, че ако би му се наложило да живее някъде високо, върху скала и на толкова тясна площадка, че едва да има къде да стъпи с двата крака, а наоколо да има пропасти, океан, вечен мрак, вечно уединение и вечна буря — дори да трябва да стои така прав на това малко пространство цял живот, хиляди години, вечност — все пак е по-добре да живее така, отколкото да умре сега! Само да живее, да живее, да живее! Да живее както и да е — но само да живее!… Каква истина! Господи, каква истина! Подлец е човекът! И подлец е този, който го нарича за това подлец“ — добави той след минута.

Той излезе на другата улица. „А, «Кристалният дворец»! Одеве Разумихин говореше за «Кристалният дворец». Само че какво исках аз? Да, да прочета!… Зосимов казваше, че е чел във вестниците…“

— Вестници имате ли? — попита той, влизайки в доста просторната и дори спретната кръчма с няколко помещения, впрочем почти празни. Двама-трима посетители пиеха чай, а в едно вътрешно помещение група от четирима души пиеше шампанско. На Расколников му се стори, че между тях е Заметов. Впрочем отдалече не можеше да види добре.

„Все едно!“ — помисли той.

— Водка ли ще искате? — попита келнерът.

— Чай ми донеси. И вестници ми донеси, стари, от пет дни насам, ще ти дам бакшиш.

— Слушам. Ето днешните. И водка ли ще искате? Донесоха му стари вестници и чая. Расколников седна и затърси: „Излер — Излер — Ацтеки — Ацтеки — Излер — Бартола — Масимо — Ацтеки — Излер… тю, по дяволите! А, ето произшествията: паднала от стълбите — занаятчия умрял от препиване — пожар в Пески — пожар на Петербургска — пак пожар на Петербургска — на Петербургска — Излер — Излер — Излер — Излер — Масимо… А, ето…“

Той намери най-после това, което търсеше, и зачете; редовете подскачаха пред очите му, той обаче дочете цялото известие и жадно затърси в следващите броеве допълнителните съобщения. Ръцете му трепереха, разгръщайки страниците, от трескаво нетърпение. Изведнъж някой седна до него, на неговата маса. Той погледна — беше Заметов, съшият онзи Заметов и в същия вид, с пръстените, с верижките, със сресаната на път черна къдрава и напомадена коса, с контешка жилетка и малко изтъркано сако и с не съвсем чиста риза. Той беше весел, поне много весело и добродушно се усмихваше. Мургавото му лице се бе позачервило от изпитото шампанско.

— Как! Вие тук? — започна той с недоумение и с такъв тон, сякаш кой знае откога се познаваха. — А на мене Разумихин вчера ми разправяше, че сте в безсъзнание. Колко странно! А аз идвах у вас…

Расколников знаеше, че той ще го заговори. Остави вестниците и се обърна към него. Устните му се изкривиха в насмешлива усмивка и някакво ново, нервно нетърпение се четеше в тази насмешка.

— Зная, че сте идвали — отговори той, — казаха ми. Чорапа сте търсили… А знаете ли, Разумихин просто е във възторг от вас, казва, че заедно сте ходили при Лавиза Ивановна, при онази, за която се застъпвахте тогава, на поручик Барут намигахте, а той все не разбираше, помните ли? Как така не разбираше — ясна работа… а?

— Ама колко само буен!

— Барута ли?

— Не, приятелят ви, Разумихин…

— А добре си живеете вие, господин Заметов; по най-приятните места имате безплатен достъп! Кой ви наливаше одеве с шампанско, а?

— Ами ние просто… пийнахме… защо да са ме наливали?!

— Хонорар! Нищо не изпускате! — Расколников се засмя.

— Нищо, вие сте добро момче, както и да е! — добави той, като тупна Заметов по рамото. — Аз не от злоба, „ами просто с обич, на шега“ го казвам, както е казал вашият работник, когато налагал Митка, там по делото за старицата де.

— Ами вие откъде знаете?

— Че аз може би и от вас повече зная.

— Какъв сте странен… Сигурно сте още много болен. Не е трябвало да излизате…

— Изглеждам ви странен?

— Да. Какво, вестници ли четете?

— Вестници.

— За пожарите много пишат.

— Не, аз не за пожарите. — И той загадъчно погледна Заметов; насмешлива усмивка пак изкриви устните му. — Не, аз не за пожарите — продължи той, намигайки на Заметов. — А признайте си, мили младежо, че ужасно ви се иска да разберете какво чета.

— Никак дори не ми се иска; просто така попитах. Не може ли да попитам? Вие какво все…

— Чуйте, вие сте човек образован, начетен, нали?

— Завършил съм шести гимназиален клас — отговори Заметов с известно достойнство.

— Шести! Ах ти, мое врабченце! Косата на път, пръстени — богат човек! Уф, какво миличко момченце! — Расколников се разсмя с нервен смях право в лицето на Заметов. Онзи се отдръпна и не че се обиди, но наистина много се учуди.

— Уф, какъв странен! повтори Заметов много сериозно. — Струва ми се, че все още не сте на себе си.

— Не съм на себе си? Лъжеш се, врабченце!… Та, значи, аз съм странен? Ами интересен ли съм ви, а? Интересен ли съм?

— Интересен.

— Тъй да се каже, какво съм чел, какво съм търсил? Я колко броя съм поръчал да ми домъкнат! Подозрително, а?

— Е, кажете.

— Наострихте ли уши?

— Защо да наострям?