Престъпление и наказание

— Не бих казал; но мене ме интересува тук друго обстоятелство, цялостният въпрос, така да се каже. Не говоря за това, че престъпленията сред низшата класа през последните пет години се увеличиха; не говоря за повсеместните и непрекъснато и грабежи и пожари; най-странното за мене е това, че по същия начин се увеличават престъпленията и сред висшите класи, и, така да се каже, успоредно. Ту чуеш, че бивш студент ограбил насред пътя пощата; ту, че хора с добро обществено положение фалшифицират банкноти; в Москва залавят цяла група фалшификатори на облигации от последния заем с лотария — между главните съучастници е и един лектор по обща история; ту убили секретаря на наше посолство в чужбина по причина загадъчна и свързана с пари… И ако сега тази старица-лихварка е убита от някой от по-висшето общество, защото селяните не залагат златни предмети, то как да се обясни тази от една страна разпуснатост сред цивилизованата част на нашето общество?

— Станаха много икономически промени… — обади се Зосимов.

— Как да се обясни? — заяде се Разумихин. — Ами именно с вкоренената прекалена неделовитост би могло да се обясни.

— Тоест как?

— А какво отговори в Москва този ваш преподавател на въпроса защо е подправял облигации: „Всички забогатяват по най-различни начини и на мене ми се дощя по-скоро да забогатея.“ Не помня точно думите, но смисълът беше такъв: за чужда сметка, по-бързичко, без труд! Наготовичко са свикнали да живеят, за ръчичка да ги водят, храната да им сдъвкват. А като удари решителният час, всеки показва колко струва…

— Да, но нравствеността? И, тъй да се каже, правилата…

— За какво толкова сте се загрижили? — намеси се неочаквано Расколников. — Нали излезе според вашата теория!

— Как така според моята теория?

— Ами доведете до логическия му край това, което проповядвахте одеве, и ще излезе, че е позволено да се колят хората…

— Но моля ви се! — извика Лужин.

— Не, не е така! — обади се Зосимов. Расколников лежеше блед, с потреперваща горна устна и дишаше тежко.

— За всичко си има мярка — високомерно продължи Лужин, — икономическата идея все още не е покана за убийство и ако само предположим…

— А вярно ли е, че вие — прекъсна го изведнъж пак Расколников с разтреперан от злоба глас, в който звучеше някаква радост от това, че обижда, — вярно ли е, че сте казали на годеницата си… в същия час, когато сте получили съгласието й, че най-много се радвате… дето е бедна… защото е много по-изгодно да вземеш жена си от беднотията, за да я потискаш после… и да й натякваш, че си й направил благодеяние?…

— Уважаеми господине! — злобно и ядно извика Лужин, целият пламнал и объркан. — Уважаеми господине… така да се изопачи мисълта ми! Извинете, но аз съм длъжен да ви кажа, че в слуховете, които са стигнали до вас, или по-точно, които са ви били съобщени, няма нито сянка от разумно основание и аз… подозирам кой… с една дума… тази стрела… с една дума, вашата майка… Тя и без това ми се видя, впрочем при всичките си превъзходни качества, човек с до известна степен възторжен и придобит от романите начин на мислене… Но аз все пак бях на хиляди километри от предположението, че е могла в такъв изопачен от фантазията си вид да схване и представи работата… И накрая… накрая…

— Знаете ли какво? — извика Расколников, като се надигна от възглавницата и го гледаше втренчено с пронизващ, искрящ поглед. — Знаете ли какво?

— Какво? — Лужин млъкна и чакаше с обиден и предизвикателен вид. Мълчанието продължи няколко секунди.

— Това, че ако вие още веднъж… се осмелите да споменете и дума дори… за моята майка… ще ви изтърколя презглава надолу по стълбите!

— Какво ти става! — извика Разумихин.

— А-а, такава ли била работата? — Лужин пребледня и прехапа устни. — Чуйте ме, господине — започна той, като натъртваше думите и се сдържаше с всички сили, но все пак се задъхваше, — аз още одеве, от първия момент почувствах вашата неприязън, но нарочно останах тук, за да науча нещо повече. Много работи бих могъл да простя на болен и на роднина, но сега… на вас… никога…

— Аз не съм болен! — извика Расколников.

— Толкова по-зле…

— Вървете по дяволите!

Но Лужин и без това си отиваше вече, недовършил речта си, промъквайки се пак между масата и стола; Разумихин този път стана, за да му направи път. Без да поглежда никого и дори без да кимне на Зосимов, който отдавна вече му кимаше да остави на мира болния, Лужин излезе, като повдигна от предпазливост шапката си до рамото, когато, приведен, минаваше през вратата. И дори в извивката на гърба му сякаш беше изписано, че той отнася със себе си ужасното си оскърбление.

— Бива ли, бива ли така? — говореше озадачен Разумихин, клатейки глава.

— Оставете ме, оставете ме всички! — изкрещя в изстъпление Расколников. — Ще се махнете ли най-после, мъчители! Не се страхувам от вас! Сега от никого, от никого не се страхувам! Махайте се! Искам да съм сам, сам, сам!

— Да си вървим — каза Зосимов, кимайки на Разумихин.

— Но, моля ти се, как ще го оставим така!

— Да вървим! — настойчиво повтори Зосимов и излезе. Разумихин помисли, пък хукна да го настигне.