Престъпление и наказание

— Чуйте, защо трябва да стоите на вратата? — прекъсна го изведнъж Разумихин. — Ако имате нещо да обясните, седнете, на двамата с Настася там ви е тясно. Настасюшка, дръпни се, пусни го да влезе! Влезте, ето ви стол! Хайде, влизайте!

Той дръпна стола си от масата, освободи малко място между масата и коленете си и зачака в не съвсем удобно положение гостът да влезе през тази пролука. Минутата беше такава, че бе невъзможно да се откаже, и гостът се запровира през тясното пространство, като бързаше и се препъваше. Добрал се до стола, той седна и мнително погледна Разумихин.

— Вие впрочем не се стеснявайте — изтърси Разумихин. — Родя вече пети ден е болен и три дни бълнува, а сега дойде на себе си и дори яде с апетит. Ето, това е лекарят му, току-що го прегледа, а аз съм приятел на Родка, също бивш студент, а сега се занимавам с него; така че не ни обръщайте внимание и не се стеснявайте, ами казвайте за какво сте дошли.

— Благодаря ви. Но дали няма да обезпокоя болния със своето присъствие и разговор? — обърна се Пьотр Петрович към Зосимов.

— Н-не — измънка Зосимов, — дори може да го развлечете — и пак се прозя.

— О, той отдавна вече е в съзнание, от сутринта! — продължи Разумихин, от чиято фамилиарност лъхаше такова неподправено простодушие, че Пьотр Петрович след кратък размисъл взе да се окуражава, може би отчасти и поради това, че този дрипльо и нахалник бе успял все пак да се представи за студент.

— Вашата майка… — започна Лужин.

— Хм! — произнесе високо Разумихин. Лужин го погледна въпросително.

— Нищо, просто така; продължавайте… Лужин сви рамене.

— …Вашата майка, още когато бях при тях, започна да ви пише. След като пристигнах тук, нарочно пропуснах няколко дни и не ви потърсих, за да съм напълно уверен, че сте известен за всичко, но сега за мое учудване…

— Зная, зная! — каза изведнъж Расколников с израз на най-нетърпелива досада. — Това сте вие? Годеникът? Да, зная!… Стига вече!

Пьотр Петрович сериозно се обиди, но нищо не каза. Той усилено бързаше да съобрази какво значи това. Мълчанието продължи близо една минута.

През това време Расколников, пообърнал се малко към него, за да му отговори, се зае изведнъж отново да го разглежда внимателно и с някакво особено любопитство, като че одеве не бе успял да го разгледа напълно или като че нещо ново в него го бе поразило: той дори специално се надигна от възглавницата. Наистина като че в целия вид на Пьотр Петрович поразяваше нещо особено, а именно нещо, което оправдаваше името „годеник“, така безцеремонно дадено му преди малко. Първо, беше явно и дори прекалено забележимо, че Пьотр Петрович е побързал да се възползва от няколкото дни в столицата, за да се стегне и разкраси в очакване на годеницата, което впрочем бе твърде невинно и допустимо. Дори собственото му, може би дори прекалено самодоволно собствено съзнание за приятната промяна в живота му можеше да му бъде простено в такъв случай, защото Пьотр Петрович беше годеник. Всичките му дрехи бяха току-що взети от шивач и всичко беше хубаво освен може би това, че всичко беше прекалено ново и прекалено ясно изразяваше известна цел. Дори контешката нова-новеничка кръгла шапка свидетелстваше за тази цел: Пьотр Петрович се отнасяше към нея някак прекалено почтително и прекалено предпазливо я държеше в ръце. Дори чудесните люлякови, истински жувеновски ръкавици свидетелстваха за същото, макар и само с това, че той не ги слагаше, а само ги носеше в ръка — за важност. В дрехите на Пьотр Петрович преобладаваха ярките младежки цветове. Беше с хубаво светлокафяво лятно сако, лек светъл панталон, също такава жилетка, току-що купена фина риза, извънредно лека батистена вратовръзка на розови чертички и което беше най-хубавото: на Пьотр Петрович всичко това дори му отиваше. Лицето му, твърде свежо и дори красиво, и без това изглеждаше младо за неговите четиридесет и пет години. Тъмни бакенбарди, като два котлета, приятно го украсяваха от двете страни и твърде красиво се сгъстяваха при гладко избръснатата му блестяща брада. Дори косите, впрочем едва-едва посребрени, сресани на път и накъдрени на бръснар, поради това обстоятелство не изглеждаха никак смешно или глупаво, което е нещо обикновено при накъдрените коси, защото те неизбежно придават на лицето прилика с немец, тръгнал да се жени. И ако в това твърде красиво и сериозно лице имаше нещо наистина неприятно и отблъскващо, то се дължеше на съвсем други причини. След като разгледа безцеремонно господин Лужин, Расколников язвително се усмихна, отпусна се пак на възглавницата и отново впери поглед в тавана.

Но господин Лужин се овладя и, изглежда, реши засега да не обръща внимание на всички тези чудатости.

— Много, много съжалявам, че ви намирам в такова положение — започна той пак, прекъсвайки с усилие мълчанието. — Ако знаех за болестта ви, щях да дойда по-рано. Но нали знаете — грижи!… Имам освен това и твърде важно дело като адвокат във Върховния съд. Не споменавам дори за онези грижи за които и вие се досещате. Вашите, тоест майка ви и сестра ви, очаквам всеки момент…