Престъпление и наказание

— Чакай! Края слушай! Втурнали се, разбира се, с всички сили да търсят Миколай, Душкин арестували и му направили обиск, Митрей — също; поразмърдали и коломенците — и изведнъж онзи ден водят и самия Миколай: задържали го близо до град N в един хан. Дошъл той там, свалил от шията си сребърен кръст и поискал за него водка. Дали му. След няколко минути отива една жена в обора и вижда през пролуката, че той в съседния навес вързал пояса си за една греда, направил примка, застанал на един пън и иска да си надене примката на шията; жената писнала, колкото й глас държи, дотичали хора: „Я го виж ти какъв бил!“ „Водете ме — казва, — в еди-кой си участък, всичко ще си призная.“ И довели го със съответните почести в еди-кой си участък, тук тоест. Започнали, както му е редът — това, онова, кой си, какъв си, на колко си години. „На двадесет и две“ — и прочие, и прочие. Въпрос: „Като работехте с Митрей, не видяхте ли някого по стълбите в еди-колко си часа?“ Отговор: „Ами сигурно са минавали разни хора, ама на нас не ни влиза в работата.“ „Ами не сте ли чули нещо, шум някакъв и прочие?“ „Нищо такова особено не сме чули.“ „Ами известно ли ти беше на тебе, Миколай, същия този ден, че еди-коя си вдовица и сестра й в еди-кой си ден и час са били убити и ограбени?“ „Нищо, нищичко не знаех. За първи път от Афанасий Павлович на третия ден чух, в кръчмата.“

— „Ами обиците откъде ги взе?“ „На улицата ги намерих.“ „А защо не отиде на другия ден с Митрей на работа?“ „Ами щото се запих.“ „Къде пиеше?“ „Ами еди-къде си.“ „А защо избяга от Душкин?“ „Защото, значи, много се изплашихме тогаз.“ „От какво се изплаши?“ „Ами че ще ме осъдят.“ „Че как си могъл да се плашиш от това, ако се чувстваш съвсем невинен?…“ Ако щеш вярвай, Зосимов, ако щеш, недей, но такъв въпрос му е бил зададен и точно с този израз, зная със сигурност, предадоха ми го най-точно! Как ти се струва, а? Как ти се струва?

— Чакай, чакай, нали все пак има улики.

— Не ти говоря сега за уликите, а за въпроса, за това, как те разбират същността на работата си! Но както и да е!… Така го сукали, така го въртели, че той признал: „Не на улицата — казва, — ги намерих, а в квартирата, дето мазахме с Митрей.“ „Как поточно?“ „Ами така на: мазахме с Митрей целия ден, до осем, и вече си тръгвахме, а Митрей взе четката и ме мацна с боя по муцуната, мацна ме по муцуната и избяга, а аз подире му. Тичам, значи, подире му и викам, колкото ми глас държи, и като да мина през портата, блъснах се с все сили о портиера и някакви господа, а колко бяха господата, не мога да си спомня, а портиерът ме изруга, и другият портиер и той ме изруга, и на портиера жена му излезе и също ни изруга, и един господин влизаше с дама и също ни изруга, задето с Митка сме легнали насред пътя: аз хванах Митка за косите, съборих го и зех да го налагам и Митка, също, под мене, ме хвана за косите и да ме налага, но всичко това го правехме не от злоба, ами тъй, с обич, на шега. А после Митка се освободи, побягна право по улицата, аз подире му, но не го стигнах и се върнах в квартирата сам, щото трябваше да си приберем нещата. Почнах аз да събирам и чакам Митрей дано дойде. И тогаз до вратата за коридора, зад стената, в ъгъла, настъпих кутийката. Гледам — кутийка, увита в артия. Махнах артията, гледам — кукички такива едни мънички, кукичките, значи, ги откачих — гледам — в кутийката обици…“

— Зад вратата? Зад вратата ли е била? Зад вратата? — изкрещя изведнъж Расколников, гледайки Разумихин с мътен, изплашен поглед, и бавно се надигна, опирайки се с ръка на дивана.

— Да… защо? Какво ти стана? Какво ти има? — Разумихин също се вдигна от мястото си.

— Нищо!… — едва чуто проговори Расколников, отпусна се пак върху възглавницата и пак се обърна към стената. Всички помълчаха малко.

— Сигурно е бил задрямал и се е стреснал — каза най-после Разумихин, поглеждайки въпросително Зосимов; онзи направи леко отрицателно движение с глава.

— Хайде, продължавай — каза Зосимов, — и после?

— Ами какво после! Като видял обиците, веднага забравил и за квартирата, и за Митка, грабнал си шапката, изтичал при Душкин и, както вече знаеш, получил от него една рубла и го излъгал, че ги е намерил на улицата и веднага се запил. А за убийството повтаря все същото: „Нищо, нищичко не зная, едва на третия ден чух.“ „А защо не си ходил на работа?“ „От страх.“ „Ами защо си искал да се обесиш?“ „От мисли.“ „Какви мисли?“ „Ами че ще ме осъдят.“ Това е цялата история. А сега как мислиш, какво са извлекли от нея?

— Какво ще мисля, улики има, каквито и да са, но има. Факт. Да не искаш да го освободят твоя бояджия?

— Но те направо за убиец го смятат сега! Те вече изобщо не се съмняват…

— Преувеличаваш; горещиш се. Ами обиците? Съгласи се, щом в същия този ден и час на Николай му попадат в ръцете обици от сандъка на старата, съгласи се, че те все някак е трябвало да попаднат. А това не е малко нещо при такова следствие.