Престъпление и наказание

— Да бе, слушай историята: точно на третия ден след убийството, сутринта, докато те там още се разправяли с Кох и Пестряков, въпреки че онези доказали къде са се намирали всяка една минута — очевидността е просто крещяща! — става известен най-неочакван факт. Някой си селянин Душкин, съдържател на кръчма срещу същата онази къща, се явява в участъка и донася бижутерска кутийка със златни обици вътре, като разказва цяла повест: „Дотича — казва, — при мене оня ден надвечер, след осем — точно деня и часа, представяш ли си? — един работник, бояджия, той и преди, през деня, се отбива, Миколай, донесе ми тая кутия със златни обички и с камъчета и моли да ги заложи за две рубли, а като го запитах отде ги има, рече, че на улицата ги намерил. Повече не го разпитвах — разправя Душкин, — ами му дадох една книжна рубла, значи, защото си рекох — ако не при мен, при друг ще ги заложи и, така или иначе, ще ги пропие, та нека по-добре нещата да са у мене: каквото скриеш надалеко — намираш го по-леко, а пък, ако вземат да ги търсят или слух се пусне някакъв — ще ги предам в полицията.“ Разбира се, бабини деветини разправя, лъже като дърти циганин; аз тоя Душкин го зная, и той е лихвар, и крадено укрива, и това нещо, което струва тридесет рубли, не го е дигнал от Миколай, за да го „предава“. Просто се е изплашил. Както и да е, слушай; та Душкин продължава: „Аз тоз селянин, Миколай Дементиев, от тоничък го зная, от нашата губерния и околия е, от Зарайската, защото и аз съм рязанчанин. А пък Миколай, ако и да не е пияница, но си попийва, и ние, значи, знаехме, че той в таз същата къща работи, боядисва, с Митрей заедно, а те с Митрей са земляци. Та като взе рублата, веднага я развали, изпи тутакси две чашки, зе си рестото и си отиде. Митрей тогаз не го видях с него. А на другия ден чухме, че Альона Ивановна и сестричката й Лизавета Ивановна ги убили с брадва, а пък ние ги познавахме и тогаз се усъмнихме за обиците, защото знаехме, че покойната дава пари срещу заложени вещи. Отидох аз в къщата и зех да подпитваМ предпазливо, издалеко и най-напред запитах: Миколай тука ли е? И Митрей ми рече, че Миколай се е запил, дошел си у дома на разсъмване пиян, постоял десетина минути и пак излязъл и Митрей повече не го е виждал и сам довършва работата. А работата им е в същия вход с убитите, на втория етаж. Като чухме туй нещо, ние никому думица не обелихме — разправя Душкин, — а за убийството всичко, що можахме, разучихме и си се прибрахме дома все със същото наше съмнение. А днес заранта в осем часа — на третия ден тоест, разбираш ли? — виждам, влиза Миколай, нетрезвен, ама не много пиян и може да се говори с него. Седна на пейката, мълчи. А освен него в кръчмата по туй време имаше само един чужд човек, а пък на пейката спеше друг, познат, и от нашите момчета две имаше. «Виждал ли си — питам — Митрей?» «Не — казва, — не съм.» «Не си ли се прибирал?» «От оня ден — вика, — не съм.» «Ами нощес де си спал?» «Ами в Пески — казва, — при коломенците.» «Ами къде — казвам, — си намерил тогаз обиците?» «Че на тротоара.» И го казва някак, като да не е истина, и не ме поглежда. «А ти чу ли — казвам, — че еди-какво си и еди-що си е станало същата оная вечер и в същия час на онова стълбище?» «Не — казва, — не съм чул», а пък ме слуша с ококорени очи и побеля изведнъж като тебешир. Аз, значи, му разправям, а пък той, гледам, зе си шапката и се занадига. И тогаз рекох да го задържа. «Чакай — казвам, — Миколай, няма ли да пийнеш?» Па смигнах на момчето да заварди вратата, па излизам иззад тезгяха: а той, като се шмугна покрай мен, че на улицата и беж в пресечката — да го няма. И аз тогава вече спрях да се съмнявам, разбрах, че е негов тоя грях…“

— Точно така!… — каза Зосимов.