Престъпление и наказание

Зосимов беше висок и тлъст човек с подпухнало и безцветно бледо, гладко избръснато лице, със сламено руси прави коси, с очила и голям златен пръстен на подпухналия от тлъстини пръст. Беше към двадесет и седем годишен. Носеше широко модерно леко пардесю, светъл летен панталон и изобщо всичко на него беше широко, елегантно и безукорно; бельото му беше безупречно, верижката на часовника — масивна. Движенията му бяха бавни, сякаш уморени и в същото време подчертано свободни; предвзетостта му, впрочем усърдно скривана, проличаваше непрекъснато. Всички, които го познаваха, смятаха, че е мъчен човек, но казваха, че си разбира от работата.

— Аз, брат, два пъти се отбивах у вас… Виждаш ли — свести се! — извика Разумихин.

— Виждам, виждам; е, как сме сега, а? — обърна се Зосимов към Расколников, гледайки го втренчено. Седна на дивана в краката му и веднага се излегна, доколкото беше възможно.

— Ами все в мрачно настроение — продължаваше Разумихин, — бельото му сменихме преди малко — едва не заплака.

— Ясно, то е естествено; бельото можеше и после, щом не е искал… Пулсът е чудесен. Главата още наболява малко, а?

— Аз съм здрав, съвсем здрав! — настойчиво и раздразнено каза Расколников, като се надигна изведнъж на дивана, и очите му заискриха. Но веднага пак се повали върху възглавницата и се обърна към стената. Зосимов внимателно го наблюдаваше.

— Много добре… Всичко е наред — бавно произнесе той. — Ял ли е нещо?

Разказаха му и попитаха какво могат да му дават.

— Всичко можете да му давате… Супа, чай… Гъби и краставици, разбира се, не; е, и говеждо също не бива, и… впрочем, няма какво да говорим повече!… — Те се спогледаха с Разумихин. — Лекарството махнете, всичко махнете; а утре ще видя… То и днес можеше, но впрочем…

— Утре вечер аз ще го водя на разходка! — реши Разумихин. — В Юсуповата градина, после ще се отбием в „Пале дьо Кристал“.

— Утре аз не бих го мръднал или впрочем… малко… но ще видим.

— Ех, че ме е яд, днес тъкмо празнувам преместването си, на две крачки е оттук; да можеше и той да дойде. Поне да полежи малко на дивана при нас! Ти нали ще дойдеш? — обърна се изведнъж Разумихин към Зосимов. — Гледай да не забравиш, обещал си.

— Може, само че по-късничко. Какво си приготвил?

— Нищо особено. Чай, водка, сельодка. Сладкиш ще има; ще се съберем все свои хора.

— Кои именно?

— Ами все тукашни и повечето все нови познати наистина — освен стария ми чичо, но и той даже е нов: от вчера е в Петербург по някаква работа; на пет години веднъж се виждаме.

— Какво представлява?

— Ами вегетирал цял живот като началник на околийска поща… пенсийка получава, шейсет и пет годишен, не заслужава изобщо да се говори… Впрочем аз го обичам. Порфирий Петрович ще дойде, тукашният пристав по следствените дела… правист. А, ти го знаеш…

— И той ли ти е някакъв роднина?

— Някакъв далечен; но защо се мръщиш? За туй, че сте се скарали някога си, ще вземеш да не дойдеш?

— Много ме интересува той…

— А останалите са студенти, учители, един чиновник, един музикант, офицер, Заметов…

— Кажи ми, моля ти се, какво общо може да има между теб или между него — Зосимов кимна към Расколников и някой си Заметов?

— Ох, аман от вашата гнусливост! Принципи!… Целият си върху принципи като на пружини; да се обърнеш по своя воля не смееш; а според мене — човекът да е свестен, това е принципът и нищо друго не ме интересува. Заметов е чудесен човек.

— И подкупи взема.

— Да, и подкупи взема, а пък аз плюя на това! Че какво като взема? — викна изведнъж Разумихин, някак неестествено раздразнен. — Аз да не съм хвалил пред тебе това, че взема подкупи? Казвах, че той само в известно отношение е добър! Че то ако вземеш да гледаш във всяко отношение, много ли добри хора ще останат? Аз съм сигурен, че тогава за мене с всичките ми карантии да дадат най-много една печена глава лук, и то само с тебе като добавка!…

— Малко е; за теб аз две ще дам…

— Аз пък за тебе само една! Стига остроумия! Заметов е още момченце, аз мога и ушите да му издърпам, защото трябва да го привличаме, а не да го отблъскваме. Ако отблъснеш човека, няма да го поправиш, особено пък такова момче. С хлапаците трябва да си два пъти по-внимателен. Ех, вие, напредничави тъпаци, нищо не разбирате! Не уважавате човека, а с това и себе си обеднявате… А пък, ако искаш да знаеш, имаме и обща работа.

— Може ли да знам каква?

— Ами пак по делото на бояджията… Непременно ще го отървем! Впрочем сега вече няма никаква опасност. Делото сега е съвсем, съвсем ясно! Ние само ще понатиснем.

— Какъв бояджия?

— Как, не съм ли ти разказвал? Не съм? Да, вярно, само началото ти разказах… за убийството на старицата, лихварката чиновнишката вдовица… та там се замеси сега и бояджията…

— За това убийство бях чул и преди да ми кажеш и дори се интересувам от това дело… отчасти… по известни причини… и във вестниците четох… Та…

— И Лизавета са убили! — изтърси изведнъж Настася, обръщайки се към Расколников. Тя през цялото време беше в стаята и слушаше, свита до вратата.

— Лизавета? — измърмори Расколников едва чуто.