Престъпление и наказание

Той стоеше сред стаята и в мъчително недоумение се оглеждаше; приближи се до вратата, отвори я, вслуша се; не, не беше това. Изведнъж, сякаш сетил се, се спусна към ъгъла, където имаше дупка в тапета, взе да оглежда всичко, пъхна ръката в дупката, пошари, но не беше и това. Отиде до печката, отвори я и взе да рови в пепелта; изрезките от панталона и парцалите от разкъсания джоб се търкаляха тъй, както ги бе хвърлил тогава, значи, никой не е поглеждал! Тогава си спомни за чорапа, за който Разумихин току-що разправяше. Вярно, ето го на дивана, под юргана, но вече толкова изтрит и изцапан, че, разбира се, Заметов нищо не е могъл да забележи.

„Аха, Заметов!… Участъкът!… А защо ме викат в участъка? Къде е призовката? Но не… объркал съм се: преди ме викаха! Тогава аз пак оглеждах чорапа, а сега… сега бях болен. Ами Заметов защо е идвал? Защо го е довеждал Разумихин?… — мърмореше той в безсилие, сядайки пак на дивана. — Какво значи това? Бълнуването ли продължава или всичко е наяве? Май че е наяве… А, сетих се: да бягам! По-скоро да бягам, непременно, непременно да бягам! Да… а къде? А къде са ми дрехите? Обувките ги няма! Прибрали са ги! Скрили са ги! Разбирам! А палтото са забравили! Ето и парите са на масата, слава Богу! Ето и полицата… Ще взема парите и ще се махна, друга квартира ще наема; те няма да ме намерят!… Да, ами адресната служба? Ще ме намерят! Разумихин ще ме намери. По-добре съвсем да избягам… далече… в Америка и да плюя на тях! И полицата да взема… тя там ще ми потрябва. Какво още да взема? Те мислят, че съм болен! Те и не подозират, че мога да ходя, хе-хе-хе!… Аз по очите им познах, че всичко знаят! Само да мога да сляза по стълбите! Ами ако са поставили там пазачи, полицаи! Какво е това, чай? А, и бира е останала, половин бутилка, студена!“

Той сграбчи бутилката, в която имаше още цяла чаша бира, и с наслада я изпи на един дъх, сякаш за да потуши огъня в гърдите си. Но не мина и минута, и бирата го удари в главата, а по гърба му запълзяха леки и дори приятни тръпки. Легна и се зави с юргана. Мислите му, и без това болезнени и несвързани, взеха да се оплитат все повече и повече и скоро той се унесе в лек и приятен сън. С наслада си намери удобно място върху възглавницата, зави се хубаво с мекия юрган, с който беше покрит сега вместо с предишния скъсан шинел, тихо въздъхна и заспа дълбок, здрав, целебен сън.

Събуди се, когато чу, че някой влезе при него, отвори очи и видя Разумихин, който беше отворил широко вратата и стоеше на прага в колебание: да влезе или не? Расколников бързо се надигна на дивана и го загледа, сякаш се напрягаше нещо да си спомни.

— А, ти не спиш, ето ме и мене! Настася, я давай вързопа! — викна Разумихин надолу. — Сега ще ти се отчета…

— Колко е часът? — попита Расколников, като се озърташе тревожно.

— Добре си поспа, брат; навън се стъмни, към шест часа ще да е. Повече от шест часа си спал…

— Господи! Как съм могъл!…

— Че какво от това? Спи си, колкото щеш! Закъде има да бързаш? Да не би за среща? Всичкото време сега е наше. Аз вече от три часа те чакам; на два пъти надничах — спиш. У Зосимов два пъти се отбивах: няма го и толкоз! Но нищо, ще дойде… И по свои работи ходих. Нали днес се преместих, окончателно се преместих, с чичо. Нали сега си имам чичо… Както и да е, хайде!… Дай насам вързопа, Настасенка. Ей сегичка… Но как се чувстваш, брат?

— Здрав съм, не съм болен… Разумихин, ти отдавна ли си тук?

— Нали ти казвам, от три часа чакам.

— Не, а преди?

— Какво преди?

— Откога идваш тук?

— Че нали ти разправях одеве; не помниш ли? Расколников се замисли. Одевешното му се мержелееше като насън. Самичък не можеше да си спомни и въпросително гледаше Разумихин.

— Хм! — каза Разумихин. — Забравил си! На мене още одеве ми се струваше, че още не си съвсем с всичкия си… Сега, след съня, си се оправил… Вярно, много по-добре изглеждаш! Браво! Е, хайде да почваме! Ей сега ще си спомниш. Я погледни насам, приятелю драги.

Той взе да развързва вързопа, който явно извънредно много го занимаваше.

— Това, брат, ще повярваш ли, особено ми тежеше на сърцето. Та нали трябва човек да те направим! Да пристъпим; да почнем отгоре. Виждаш ли този каскет? — започна той, изваждайки от вързопа доста хубав, но същевременно съвсем обикновен и евтин каскет. — Позволи ми да ти го премеря.

— После, после — изрече Расколников, като се дърпаше с погнуса.